Цели полета от мартеници. Нали знаете – онези кончéта /някога са били само кончéта, сега не би кожи, не би канапи, не би връв от всякакви материали/. Висят от разни раздрани кашони на всеки ъгъл, а народът, понеже така прави всичко, ги пазарува в последния ден. Плюс това ги пазарува хищно. Точно щото е в последния момент.

Няма тука за майка една, пък за татко друга, пък за гаджето трета. Каквото си изровиш – това е. Блъсканицата пред кашона с най-сресаните мартеници е толкова свирепа, че ей толкова – ама наистина ей толкова, ти трябва, за да кажеш „майната му“ и на 1 март да забегнеш спешно към устието на Замбези.

Обаче българката /че и българинът също/ по природа е с богата душевност и големи очи и няма как да остави близки и приятели без мартеница.

Затова единственото, което ти остава, е да си извоюваш видно място в тълпата, да посочиш най-тлъстия кадаиф от гривнички и да изревеш жадно „давай ги сичките тука“.

После ги слагаш в миниатюрно найлоново пликче, от което ти настръхват космите по ръцете, заравяш ги дълбоко в чантата и с чувство на удовлетвореност от плячката продължаваш по предначертания маршрут.

И аз точно така направих. Цял наръч гривнички в джоба и после - пей сърце. Купих ги от една сергия на Дондуков и Раковски – баш под вишката на куките.

Бях с Иван, който разбутваше кръвожадните тълпи и, понеже е по-високият от двамата, оглеждаше терена сурово и страшно, като червен кхмер и синя каска едновременно.

Съзря купчината по-бързо от мен и ми вика - зимай и да бегаме, че вечееееееее %###())@*#^T!!!

Аз обаче, досущ като Каризмената Галя, не мога да правя такива неща и отсичам – ще ги купуваме, ако щé два часа да ги броя.

На 10-та минути ни писна да плюнчим пръсти и конци и сключихме суап сделка – договорихме се за по 5 стинки на парче, а целият сноп според лелята възлизаше на 100 парчета.

И двамата изръмжахме доволно, осъществихме финансовата транзакция, пуснахме едно „Честита баба марта“ в авансово плащане и напуснахме тепиха.

После на стълбището нетърпеливо разделихме плячката така, както Кубрат е делил пръчките навремето. И се разбрахме на 1 март да се правим на изненадани като си ги връзваме.

На следващия ден се видяхме в кухнята. Той ми пожела „баба Марта возкресе“, а аз се разцвилих като току що нахранена с твърде калоричен зоб състезателна кобила. Което, според него, забележете, било невъзпитано - трябвало да отговоря „воистина возкресе“, а не да се хиля като охтичава.

Въпреки това извади неговия кадаиф и ме овърза като ей сега зарязана фиданка, докато аз чинно се правех на изненадана и цъках подобно на кукувицата над хладилника. /Кукувицата не е жива, а е часовник, който кука га му скимне, предимно през нощта, бел. красита/

После аз извадих моята половинка от царството, вързах го на здрав възел и му пожелах да е румен и засмян, а той се озъби, щото искал фльонга, а не възел.

В момента и двамата сме овързани до лактите, а бързият преглед на придобивките по крайниците показва, че преобладават изчистените гривнички /60% от общия брой/, гривничките със сърчица /30%/, а останалите 10% са разделени между гривнички с рибки, очички против уроки и дървени топченца, които тракат ритмично по бюрото, докато пиша всичко това.

Сега вече се оглеждам за подранили щъркели, които да ми дадат зелена светлина за разтоварване на текстилния материал. Щото само си представих на какво ще заприличат килограмите конци по ръцете ми след първия душ, и се раздрусах като малеби на силен вятър.

Така че, не бъдете стиснати егоисти - ако видите щъркел, свиркайте овреме и не си го пазете само за себе си. Има и други нуждаещи се.

О, и забравих. Честита баба Марта :)

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase