Успах се. Вероятно е заради пролетта, любовта, антибиотиците и голямата бира, която люснах снощи без да ми мигне ни лявото, ни дясното око.

Случва ми се рядко, защото съм ранно пиле и ставам със славеите от парка и немската овчарка от отсрещната автомивка. С нея даже си говорим понякога, когато е по-словоохотлива. Днес обаче нямах време за празни приказки – в момента, в който си погледнах телефона, скочих от леглото като бълха, която е видяла някое по-вкусно куче.

От зор да си отворя зъркелите, се спънах последователно в стол, джапанка, а за капак на всичко се омотах в някакви дрехи, разхвърляни по пода, и за една бройка да си строша трохантерите. Трохантери са едни кокаляци, които стърчат под корема, и всички мадами си ги развяват гордо.

Много е лош този навик – никога не си зарязвайте одеждите по земната повърхност. Това води до тежки битови травми и после в Пирогов ходи обяснявай, че не те е млатил мъжът ти, щото снощи си люскала бири, вместо да му свариш кренвирши докато той гледа Милан и Байерн. Не че имам мъж, на когото трябва да му варя кренвирши, но хипотетично е възможно. 
 
Произшествието обаче ме събужда. Бърз грим, за да не уплаша цивилното население, и съм почти готова да тръгвам, обаче времето е напреднало адски, което е някаква неразбираема особеност на тази физична величина. То никога не ходи назад – само напред, а това много ме дразни и скоро ще се разправяме. 

Няма време, изписква в мозъка ми някакво подобие на анимационното изродче от „Минута е много“ и аз се съгласявам с него, щото всички часовници околовръст показват точно 8.

Грабвам чудото на технологията, наречено телефон, и с трескави пръстчета викам такси. Ще ви звъннем, казва девойката отсреща и ми затваря. Ми, добре, отговарям аз, и се кичвам на една табуретка да чакам.

Чакайки, се преобличам три пъти. Дори не помня как съм се завряла в гардероба и съм извадила останалите дрехи. Това, което помня, е че по земята вече има достатъчно материал, така че довечера да си счупя и врата, и ръцете, и краката. Чудесно.

Докато съм се киприла, са минали 15 минути. Егати, викам си, това такси от Перник ли го викат, и пак грабвам телефона. Мацката ми обяснява, че още го търсят, а аз й предлагам да организират национална хайка, щото малко бързам.

Щели да ми звъннат. Ама днеска ли, питам аз, тъй като обичам да съм наясно, обаче тя вече е затворила. Пак се забождам като изтерзана кукумявка на табуретката.

Забранявам си да се преобличам повече, пък и то вече не останаха дрехи. Минават още 15 минути. Таман обмислям идеята да звънна пак и отсега да си поръчам таксито за довечера, и телефонът изригва.

Айде, тука е, задъхано казва мацката, а аз изпищявам щастливо и забравям да я питам къде „тука“, щото понятието е разтегливо. Хвърлям телефона, хуквам, на галоп взимам шест етажа и изхвърчам през входната врата като нагрят от слънцето дезодорант. Демек – експлозивно.

И аз - неомъжената бяла жена, попадам директно в обятията на женения и дарен с многобройна челяд съсед от петия етаж.

Ау, леле, изписквам аз стреснато, изненадано и шокирано, и ставам още по-бяла.

Хъхъ, викам, драсти, добрутро и приятен ден, пък и Христос возкресе напоследък. А полата ми се вее като плажен чадър на Смокиня.

Грхгргрггхг, изхъхря той, и аз чак тогава се сещам да напусна топлото убежище на гръдния му кош.

Сори, казвам, ама много бързам за таксито, и затова така стана. И опъвам гордо пръст в посока север-северозапад, с желанието на илюстрирам, че там наистина ме чака такси и аз моменталически трябва да се ситуирам в него.

Там обаче нема никой. Никой.

Изчервявам се като кюстендилска късна череша и отстъпвам два метра назад, за да го пусна, а той минава покрай мен като че ли съм мазен стафилокок и офейква по стълбите. И ме оставя да си се червя на воля.

Таксито дойде след 10 минути. Изпълзях в него, маскирана с тъмни очила, почти се свих на пода и с приглушен глас казах накъде съм.

Докато пътувах, обмислях правила за движение, според които не би трябвало да се засичам с комшията в следващите 50-60 години. Може би даже 70.

Като за начало, днес ще се прибера след полунощ. А ако се наложи, може да спя и на пейката под крушата. Добре че идва лято. Някой да иска да пие с мен довечера?

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase