Да пътуваш към морето не може да се сравни с нито едно друго пътуване. От малка не спя преди да тръгна към онова място, където мирише на ужасни и гадни водорасли, но тая миризма е толкова зарибяваща, че не искаш никога да те напуска.

Ужасно ми харесва, когато всичките ми обувки и джобове са пълни с пясък, а лакът на ноктите ми е по-надраскан и не-лъскав от всякога.

Решихме го ден преди това – аз и още трима, споделящи моята диагноза и от дълги години неизлечимо болни за море. Както се сещате, се случва инцидентно и винаги е така, все едно ти е за пръв път.

Не спах през нощта в петък, не спах и пред компютъра си на следващата сутрин, с две думи – изобщо не спах. Мога отговорно да заявя, че никоя друга еуфория не е толкова по детски чаровна. Само където вече не ходим с кофичка и лопатка и не си правим замъци от нищото.

Обаче за сметка на това, сега не е никак по-малко забавно от тогава, когато банските бяха табу и беше въпрос на чест да отъркаш детското си дупе в мокрия пясък точно там, където тия лоши вълни разваляха всичко.

Спомени и вълни на щастие ме обливат докато пускам трета пералня и се чудя как да си спестя втора чанта с гащи, потници, джапанки и осем чифта обеци. За два дни, но все пак...

Заминавамеееее.

Петък е, три и нещо. Работен ден е. Доработваме си, дописваме и, естествено – закъсняваме. Но, разбира се, не ни пука, защото отиваме на морето, не където и да е. Там колкото и късно да пристигнеш, винаги имаш време да се размажеш подобаващо и да се направиш на първи на партито.

Така и става, както се досещате, но за това – след малко.

Излизането от китната ни столица беше най-драматично. Даже почти трагично. За малко да се окаже и пагубно, но бравос на тия ненормално търпеливи хора с мен, които дори в най-тежкия момент продължаваха да подпират капака на колата и да говорят как сме щели еди-какво-си-довечера-на-партито.

Излизаме от София – знаете как е в петък. Коли и колони, колони и коли. Моята е известна с това, че ме прецаква в най-неподходящия момент и както може да се предположи, не изневери на себе си и тоя път. Прегря, кучката. Точно пред колонката на OMV Младост.

Едвам я закарах близо до караулката – поне да си въобразим, че сме малко по-близо до края на софийската действителност.

Но какво от това, както се казва. Когато караш италиански коли, по-долни от най-долния клас, тръгването нанякъде винаги е под въпрос. Един вид, стигаш донякъде и после се чудиш кво да я правиш; казваш си, че тва е последно, и, край – утре я снимаш и я пускаш в мобиле-то.

И тоя път така направи – заряза ме. Мен, една луда жена, която не спря да набива вафли, чакайки колата да изстине, и двама прекрасни младежи, които кротко чакаха края на цялата тая агония. Обаче край не се виждаше - температурата в двигателя беше около 140 градуса. Саковете – натъпкани до пръсване в иначе уж големия багажник, нервите ни – в крайна фаза пред безвъзвратно скъсване.

Пушим, пием вода, ядем кой каквото може да погълне, за да се излъжем, че това е временно и че след малко, видиш ли, всичко ще е ОК от само себе си. Обаче нищо не е ОК и се обаждаме да дойде един чичко, омазан в масло, и да каже кое и как е успяло да прецака цялата система.

Идва. Не е много омазан, но изглежда така, все едно знае къде да пипне. Казва, цитирам: тая кола е за основен ремонт, не я карайте на ход, по-добре с рапатрак. Не помня от кога не я бях чувала тая дума, но го разбрах, човека... при това ясно го разбрах.

Море – през крив макарон. Или както казва един мой приятел – през права спагета. Все тая.

Чичкото си замина и точно сега беше времето да ревна с глас, да се тръшна на черния път в прахта и да вия на умряло.

Сетих се обаче за милия ми майстор, който преди седмица ми предаде колата в идеален вид и състояние и се закле в най-милото си, че нямало да има проблем. Проблем обаче имаше и това беше моментът, в който трябваше да му звънна и да му кажа, че ще си има разправия с мен. При това - сериозна.

Люси, викам... пич, тръгнахме и тая тъпа кола прегря пак. Писна ми. Кво да правя. Той, Люската, познава ме от малка и уважава странностите ми, което е ключът към доброто ни общуване. Знае колко съм нервна, когато става дума за колата ми, особено когато от нея зависи да стигна до морето. Спокойно, вика. Глей са.

Гледам.

Има едно такова черно на радиатора, като копче, пластмасово. Видя ли го? Така... Аз ровя вече с една отвертка и с кански мъки отвинтвам горепосоченото болтче-винтче-копче. Прилича ми и на трите.

Сега сипи вода там, в това за водата. В кое друго, си мисля... И чакай да потече от дупката на копчето. Много сложно стана. Обезвъздушаване му викали на това, разбрах.

Отвинтвам, сипвам, чакам. Тече вода отвсякъде, струва ми се че след малко ще потече и през волана, примерно, през ключалката на вратата, въпреки че такава май няма. Докато го направя това всичкото, ставам до лактите в масло, по полата ми има бензин ли е, какво ли е... изобщо – филмът е жесток и драматичен. Чак започва да прилича на черна комедия.

Пали, вика ми Люси, и чакай да видим какво ще стане. Седя, зяпнала в скалата на температурата, в едната ръка държа в телефона, другата ми помага да се отровя с несериозно малка за случая доза никотин.

Да, бе, да? Не загрява, бе, човек? Смисъл, как така стана? Еми, ето, аз като ти говоря – приказвам! Аре, изчезвайте към т'ва море, наду ми главата.

Аз обаче седя и зяпам и някакси не мога да асимилирам как от колата за основен ремонт сътворих чудо и тя сега си се държи съвсем възпитано и стрелката е там, където трябва. Ама точно по средата.

Гледаме се и мигаме на парцали. Минали са точно три часа, откакто се паркирахме по принуда под тая сянка, на тоя незнаен черен път, точно преди караулката.

Допушвам си цигарата и хич и през ум не ми минава да бъда разумна. Няма да се върна, няма да си мисля какво ще стане, ако тая невярна мръсница, колата ми, реши да проявява капризи някъде на майната си, между Горно Александрово и Яздач. Едни селца в нищото, следете табелките другия път,

Направих основен ремонт на колата си, едва ли не. Смях и то голям. Треснах капака, седнах, сложих си колана, погледах младежта на задната седалка и установих – всички сме единодушни и еднакво обсебени от идеята „море-парти-афтър парти“ и изобщо, дреме ни, че под капака може да стане двеста градуса и то в най-неподходящия момент. Вече поне съм с една идея по-близка на монтьорската гилдия.

Излишно е да казвам, че поне един час всички бяхме като хипнотизирани и втрещени в стрелката на температурата. Обаче тя се държа като пич – не мина нито веднъж средата, охлаждащата перка си бучеше надлежно, всичко си вървеше като за към морето.

Последваха две нощи нa пълна и тотална безсъница, за които не мога да си позволя да не разкажа. Но в един цял друг подобен разказ, който, надявам се, да се намести в първоначалната си идея и рубрика.

To be continued.

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase