Когато в петък тръгнахме към Селото, не очаквах, че пътуването ще е нещо като завръщане в миналото.

„Селото“ е Лесидрен, отстоящо на час и нещо дръкане по магистрала „Хемус“, гълтане на тонове мръсен въздух и два епизода на „Lost“ на телефона на Жоро.

Много сме и сме ентусиазирани.

Отиваме в единствения хотел околовръст, тризвездният „Филмова резиденция“. Има си сайт, от който предварително разбираме, че може да се възползваме от доста приятни услуги.

С влизането разбираме, че наистина сме попаднали в уникален филм, който ще продължи две нощи и три дни. Продължение няма да има, сори.

Започва

Епизод 1, в който се изправяме пред:

Хубава, огромна сграда, разположена на яркозелена поляна, с огромен вътрешен двор и стар „Вартбург“, пльоснат в центъра му. Ама от онея наистина старите, на които страничните огледала са им почти върху гумите.

Големи, тежки и напоени с миризма на мухъл коридори, по които щеш не щеш трябва да минеш, за да се добереш до стаята си, освен ако не си овладял изкуството да се материализираш където си поискаш с едно мигване на окото.

Самите стаи са много скоро боядисани и лакирани, ако не се лъжа може би дори предния ден. Розови стенички и дървени лавички. Някои щастливци имат лилави стенички и дървени лавички.

Хавлийки, подобни на тези, с които навремето бършех лапите на кучето, когато решеше да се плацика в някоя сочна, мазна локва. 

Студ, от който ти иде да зарониш ситен маргарит. Хавлийките не топлят, само печките го имат това свойство, но печки няма. Парно също няма. Затова пък има одеала, с които може би се е завивала цялата филмова резиденция в дългите, зимни дни от 78-ма насам.

Епизод 2, в който слизаме в:

Ресторанта. Там вече е топло, защото има камина. Всички се струпваме пред нея, за да размразим кръвоносните съдове, а постепенно обстановката се разведрява. Най-стоплените пристъпват към масите, налива се вино, душата се отпуска и погледът започва да се рее.

И както си се рее, се заковава в огромен портрет на бай Тошо, поставен на някаква секция. Тошо гледа назидателно, толкова назидателно, че се задавям с виното. Настъпва временна тишина, предполагам, че така е било по време на конгресите на БКП. Дори и на снимка, вождът излъчва сила.

Не ни става ясно само защо той е курдисан на секцията – дали защото новината за смъртта му преди 8 години все още не е пристигнала в Лесидрен, или защото просто си го обичат. Минава ми през акъла, че нощно време може да му правят и жертвоприношения, но не искам да си представям с какво.

Еклектиката обаче не свършва тук.

Върху камината има икона със свещичка, а над нея – огромна желязна творба с неизвестно название, върху която се вихри дива оргия. До целия този културен таратор кротко лежи истински кинжал.

Според мен могат да се добавят и няколко статуи на Буда и Шива, ей така, да не стои постно помещението. Да не говорим, че една древногръцка колона ще създаде абсолютно неповторима атмосфера на мястото, но това, разбира се, е само личното ми мнение.

Епизод 3, в който идва

Храната. Така. Първо, искам да изкажа благодарност на хората, които предвидливо са сложили камина в ресторанта, така че народът да може да си притопля манджата своевременно. Това скара, това картофи, това лютеница – всичко може да бъде притоплено, важното е желание да имаш.

Тъй като готвачите очевидно не употребяват модерната технология, наречена печка/фурна, се налага да правиш следното: грабваш персоналното кюфте, нареждаш се на опашка пред камината, като ти дойде редът, набучваш кюфтака на шиша, след което с ръжена изравяш малко жар, полагаш мръвката отгоре и чакаш.

Докато чакаш, имаш достатъчно време да разгледаш културните особености на ресторанта, да помахаш на бай Тошо, да поговориш с приятели, които са на опашката зад теб. Като минат десетина минути, кюфтето е придобило що-годе нормален вид и най-важното – от него се издига пара. Демек – топло е. Честито!

Закуската. Предварително сме поръчали плодове и след глетчерите от кайма предната вечер, сутринта, естествено, се облизваме хищно. Който е оцелял в студа, де. Който не е, така или иначе няма нужда от храна в момента, чак като го откопат напролет.

Тук е може би мястото да уточня, че сме наистина много хора. Около 40 души. Гладни, жадни и много сънени.

Посрещат ни две миниатюрни канички, пълни с нещо, което се опитват да ни излъжат, че е кафе. Не е учудващо, че не знаят какво е кафе, имайки предвид, че не са уведомени и за смъртта на Тодор Живков, но все пак... Кафе се пиеше и по негово време. Преглъщаме и тази особеност на българския хотел, без да знаем какво ни чака с така наречените плодове.

Те се оказват средни на размер ябълчици, които очевидно имат бурна форма на вътрешен живот. Една ябълчица на човек. С това асортиментът се изчерпва и не ни остава нищо друго, освен да ходим да брулим кестени из селото, което се намира на 3 километра от „Филмовата резиденция“.

Сервитьорката е нервна и кисела кака, която е извадена от 88-ма година и донесена в хотела. Опитваме се да й обясним съществуването и на други плодове на таз земя, но тя не възприема. Ябълки си знае, ябълки си бае. От време на време я избива на агресия. Сигурно и тя е гладна.

Въздъхваме примирено, ровчим киселото млекце и палим цигара. Молим за пепелник. Минават едни 10 минути, пепелта пада по земята, гузно ми е, ама кво да правя. Пак моля за пепелник. Въобще, много се моля. Всички се молим. За една бутилка вода, за две чаши, за салфетки. Стоката е кът.

За да успокоим духовете, решаваме да идем до Селото. От предварителните проучвания знаем, че там има тенискорт. Оказва се вярно. Ключът от него се намира в сервитьорката от намиращото се наблизо кафене.

Колко струва кортът, викам, опитвайки се да се извися над Алисия. Един и десет, отговаря ми момичето. Поглеждам я въпросително, а колегата й я сръчква в ребрата и повтаря въпроса ми.

Ааа, светва девойката, аз чух „колко струва Загорката“. Краткият комуникационен проблем е изгладен, взимаме и ключ, и топки, и ракети и в следващите два часа забравяме за кафето и плодовете или по-скоро за липсата им.

Ако сте решили да ходите в Лесидрен – искрено ви съветвам да играете тенис. За друго искрен съвет няма да ви дам. Е, със сигурност ще изкарате много по-весело, отколкото ако останете в София. Все пак винаги, когато има толкова много готини хора накуп, нещата се нареждат сами и то добре.

Иначе природата там е красива, каквато е в по-голямата част от България. Въздухът е чист, толкова дори, че ти става терсене, като не виждаш какво дишаш. Дърветата са красиви, почвата сигурно и тя е красива. И цветя има.

Въобще, всичко си има. Само хотел няма. Тоест, има, но там все още живее Тодор Живков.

И като че ли няма намерение да умира.
 
The end. NOT to be continued.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase