След това Димитър Стайков ми каза , че ако спазвам едно от основните правила на дзен-будизма - "Никога не очаквай нищо от никого" - ще съм много щастлива. Имаше предвид това, че сама съм си виновна за разочарованието. Тогава реших, че ще съблека Алмодовар, ще изпиратствам и ще гледам филма още веднъж в къщи. Кадър по кадър. Секунда по секунда.

Установих, че "разочарование" е силна дума. Неподходяща за този филм. Несъвместима с него. И се зачудих какво в настройката и настроението преди филма ме е накарало тотално да отрека качествата, които той притежава. Стигнах до заключението, че наистина сама съм си виновна...

Последните два филма на режисьора бяха коренно различни, като изключим специфичния факт, че и в двата имаше много Алмодовар. "Говори с нея" е изящен шедьовър, който, слава Богу, гледах абсолютно сама в залата на Одеон - иначе всички щяха да видят и чуят как рева с глас на няколко места. Там майсторски е разказана сърцераздиртелна история, която те смазва (и те кара да летиш) с вълни от нежност, комедия, драма и тънка ирония към човешката природа, съчетана с бясна вяра в живота и в любовта, която го възвръща.

След него видяхме "Лошо възпитание" - брутален филм за две момчета, които преживяват сексуален тормоз и това променя живота им завинаги. В лентата има купища черен хумор и това я нарежда сред най-добрите комедии на режисьора. И сред най-бруталните драми. Защото рязка граница между двата жанра при него няма...

След тези два филма идва "Завръщане". Алмодовар вече е легенда. Последните му филми са били коренно различни един от друг и много силни и въздействащи. Тези преди тях също са невероятните "Всичко за майка ми" и "Жива плът". И изведнъж, след 4 истории, от които те побиват тръпки, час и половина гледаш една леко странна, леко смешна и леко тъжна - но при всички случаи, лека история.

С доста употребен сюжет за бащата, дъщерята и насилието - без да има нито насилие, нито кой-знае какви психологически последствия от него. Което е доста типично за Алмодовар - да подаде конфликта и ядрото, без да обръща внимание на истински тъжното и да го просмуква пред другото, което се случва.

Намесват се испанските митове за връщането от отвъдното, за предаващата се съдба, за неизпълнения дълг, за подготовката за смъртта... Не трагично, не комично, а фино - което кара зрителя да очаква и да се усмихва. Чакам аз завръзката - искам епика, искам трагика насред правата линия, чакам, чакам, но единственото което се случва е майката призрак да пръдне осезателно. Ето това е, както казва редакторът на Tialoto.bg, пръцкането на Алмодовар.

И да - ок, красиви кадри, интересен сюжет, невероятни актриси, конфликт и.... Ми нищо. Час и половина. И в последните минути се започва развъзката. Тя потвърждава очакванията. Следва ги, без амбицията да ги опровергае, или най-малкото да добави нещо, което не е подадено по-рано. И ние, понеже сме се досетили какво ще се случи, все още висим с безизразна физиономия. Или усмихната. Все тая...

Половината драма е разпределена между началото и края и се губи в това пространство. С комедията се случва същото. И ти се мислиш за много умен - че си познал всичко, макар че самият Алмодовар те е изманипулирал да се чудиш дали е толкова просто или си гениален...

Ми не си. И филмът не е. Просто е една права линия - съвършено права, красиво права, майсторски начертана и декорирана с подправка "Алмодовар". С неговото усещане за жените, света и живота. Така Той вижда живота в този филм - обикновено потресаващ, обикновено трагичен, пълен с всекидневни мистерии, радости и сълзи.

Обаче ти не искаш да го видиш такъв след "Говори с нея" и "Всичко за майка ми". Аз не искам. Не искам! Струва ми се небрежно, несериозно. Искам претенциозност, подигравки, плюнки в лицето, смърт, кръв, обич и страст. Не ме задоволява просто хармонията на кадрите и необикновената история, раказана все едно такива неща се случват всеки ден.

Този похват ми харесва, но точно в случая не ме развълнува. Защото не е доведен до край, а се лашка между болката и твърдостта, между чувствителността и приемането на съдбата като нещо нормално.

А точно при Алмодовар тя не е нормална.

Не е нормално да имаш дъщеря от баща си, после тя да убие любовника ти, докато той се опитва да я изнасили, да заровиш трупа с кварталната проститутка, да мислиш майка си за умряла години наред и да се окаже, че в гроба е любовницата на баща ти - майка на съседката, която е болна от рак, а твоята майка е жива и т.н.

Накрая стигам до прекрасната Пенелопе Круз в главната роля. Която е най-хубавото нещо във филма. В ролята на жена, която е страдала като малка, не е особено щастлива като възрастна, но пък винаги е ужасно красива.

И тази роля няма нищо общо с изтормозената и периодично насилвана Италия от "Не мърдай". Тук тя е обикновено-необикновена, красива и мила майка, сестра и дъщеря. Играе великолепно. Както и всички други героини във филма. Заради което получават наградата за най-добър женски актьорски състав на фестивала в Кан’ 06.

И имат 5 номинации на Европейската Филмова Академия - за най-добър филм, за най-добър режисьор, най-добра актриса ( Пенелопе Круз), най-добър оператор и най-добър композитор.

Просто такъв изтънчен и мек филм не е за търсачите на силни усещания, които са пристрастени към Алмодовар. Все едно да заместваш 12-годишно уиски с вино. Виното е прекрасно. Но не те разтърсва...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase