Сексапилният Дензъл Уошингтън пътува във времето

Добре, де, изгледали сме повече филми за пътуване във времето и теории за паралелни реалности, отколкото е нужно. Всъщност, изгледали сме повече такива, отколкото тъпи и романтични тийн комедии. Но никога не са ни достатъчни - особено хитовите от тях.

Дори, по последни данни, не съм единствената, която зачете Стивън Хокинг, върна се назад към физичните закони и Айнщайн, щото й писна да я облъчват с измишльотини. То не бяха ефекти на насекоми, матрици, планети на маймуни, машини на времето, завръщания в бъдещето и какво ли още не. Забавно като цяло. Забавен е и новият филм по познатия сюжет - Deja-Vu.

Режисьор на лентата е Тони Скот, когото по принцип харесвам. Защото снима странно - хем с типични американски планове, хем накъсано, особено, необикновено. "Истински романс" например го гледах след едномесечно пилене на приятел, че това е най-американският филм. И най-ироничният към американските любовни истории. За разлика от него, "Мъж под прицел" си беше направо откачен. И напсуван яко от критиката.

Новият филм на режисьора е по-кротък откъм измислени технически и практически снимачни идеи, но по-невероятен откъм сюжет. В него пак има експлозии, екшън и високи, силни и секси актьори. Има и много класическо напрежение - толкова много, че в в един момент ми писна и почнах да въздъхвам и да се разсейвам, за да не получа инфаркт от многократно повтаряне на въпроса "Лелееее, кво ли ше стане па ся". Ей такива мисли по време на филма...

Честно казано, в чест на тийн-годините, няколко от въздишките бяха по адрес на Дензъл Уошингтън, който е все така секси. През последните 2 десетилетия той почти всяка година вади по един-два филма. Толкова е продуктивен, че няма как да не го познаваме много, много добре. С Deja-Vu не разчупи кой знае колко представата ни за себе си. Но не се и изложи. Ролята му е обичайно добра.

Всъщност, филмът се занимава с вероятността да промениш миналото, и да си създадеш по-удобно и добро настояще.

Първата сцена представлява веселото отплаване на ферибот, пълен с щастливи семейства на хора от армията и флота. Музиката и начинът, по който се вижда "радостното събитие", обаче ти бъркат в очите и ушите с послания тип "Глей ся, кво, тъп и ненаблюдателен зрителю, всеки момент идилията ще се наруши и на тия ше им се случи нещо ужасно, готов ли си, подготви се, Титаник е нищо, три, две едно... "... Бум! Естествено, че лошото се случва и корабчето експлодира. Насам-натам се разхвърчават човешки крайници, автомобили и отломки. Тогава се появява готиният Дензъл...

Той върви на забавен каданс с увереността на фотомодел на Викторияс Сикрет, нищо че не е гол - зрителките го събличат с очи. Освен това погледът му е състрадателен и се оказва нечовешки умен и наблюдателен специалист по случая.

От улика на улика в разследването, той се озовава в таен проект на федералните, който може да гледа реално случващото се минало 4 дни назад. Дензъл обаче разбира, че не са само зрители. Реалността, на която стават свидетели, може и да бъде променяна от тях, а наблюдаваните обекти дори усещат погледите и присъствието им. Така паралелно текат двете реалности - тази от 4 дни назад и настоящата.

Въпросът е можем ли да променим миналото, какви ще са последствията, възможно ли е съществуването на паралелна реалност, ако един от нас умре в едната, ще оживее ли в другата и т.н.

Естествено, естествено, естествено, се намесва яката мацка, в която агентът се влюбва и заради която си рискува живота в битка със съдбата и откачен терорист. И неестествено за Тони Скот, финалът е хипер-хепи. Но какво пък - важното е да спасим света и доброто настроение.

Изобщо, филмът става. Особено ако си падаш по холивудски екшъни, които почти разчупват клишетата.