„Ъндърграунд“ е мястото, където интересни, предизвикателни и излизащи извън рамките на традиционното хора разкриват себе си.

Село Соколица (750 жители) е едно от най-малките селца в община Карлово (на 8 км югоизточно от града).

Най-вероятно никога нямаше да разбера за него, ако там скоро не беше заснета част от новия филм на Стефан Командарев "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде".

Това събитие обаче преобърна нещата. И заедно със Светослав Драганов (режисьор на документални филми) се спуснахме да изследваме някои от жителите на селото, които от обикновени хора станаха кино-звезди – той за да снима документален филм, аз - за да поговоря с хората.

Така в Ъндърграунд се появяват няколко чудесни находки, които открихме. Да ви е сладко...

------------

След срещата с Методи се отправяме към къщата на попа на селото. Разпитваме къде е, разбира се - всеки го познава и ни упътват. Чукаме и викаме, защото знаем, че той недочува.

Оказа се, че сме викали по-силно от нормалното и сме събудили махалата, всички кучета и горкия човек, който изтича разсънен и разрошен да види кой пък има толкова спешна нужда и от какво (със сигурност не е от опрощение и изповед – те търпят отлагане в Соколица).

Попът не вижда с едното око, а с другото вече има проблеми. И не чува добре. Вече е над 80- годишен, но е доста енергичен – скача през пилците в двора съвсем спокойно. Грижи се сам за църквата. Сече сам дърва. През цялото време търсеше нещо, с което да закрепи тавана на църквата, че протекъл.

Трудно ни прие – каза, че има да храни животни, да дои крави, има работа, много работа. Но ние не търпим откази. И се съгласи да изчакаме кравите заедно.

Гледа ме, гледа Светльо и вика: „Много лошо ще е, след като женско същество кара колата”. Той му казва „А, защо, можем да пийнем ракийка”. „Аз съм пълен въздържател. И да знаеш, не е добре, че си се оставил жена да кара хаха”...

Въпреки хубавото време настоя да влезем вътре. Почерпи ни лимонада. Отнякъде се появи баба попадия. Наряза домати. Сложи ги на масата и ние съвсем естествено я поканихме да седне, да поговорим.

В този момент обаче попът каза с по-силен и твърд от обичайното глас „А, няма нужда, тя си има място”. И бабата послушно отиде до печката. Не седна на масата с нас. А на 20 сантиметра - до старата печка, на столче. Така целият разговор се проведе с мен на масата, срещу бабата и двамата мъже един срещу друг. Попът нито веднъж не ме погледна.

Разказа как, като бил малко момче, го пратили да чиракува:

„Ееей, няма по-лошо от това да си чирак, да го знаете от мен. Отиваш и няма оплакване, каквото нареди, това правиш. Цял ден и цяла нощ му работиш. Мъка! И знаеш ли за какво? Накрая знаеш ли какво получаваш?

Едни гащи.

Само това ти дава след месеци труд.”

„И така - имах аз вече едни гащи и баща ми ме заведе пеша до Пловдив да уча в Семинарията. Това обаче беше през 45-та година. След това ме приеха в София, и заедно с всички учители и монаси се местехме - гонени от властта, защото нямаше тогава нужда от семинария в столицата...”

Пращали ги по манастирите. Накрая цялото обучение приключило и той станал железничар в Пирдоп. Но през съботите и неделите ходел насам натам, баел, четял молитви – незаконно било, но успявал да си попява, хубав глас имал.

В един ден решил, че е време отново да стане духовник. Отишъл при владиката и помолил да го направи поп. Казал „Този паспорт ми е за трудова слава, но в сърцето ми е Бог и на него искам да служа, не на партията и славата”. Издържал изпита пред комисията. От 65-та година е поп на Соколица.

Намерил си булка – хубава била, ама и луда. През това време бабата с дяволита усмивка шета.

Никога не сяда при нас – подканваме я, не. Тя си има мястото, там е по-удобно – казва - и долива лимонада и от домошарката.

Но попът не пие. Само вода. „Защото не мога само с една. Затова – без нито една! „Искам да ти кажа нещо. Никой не е умрял от глад. Повече умират от преяждане. Хората не знаят мярка, не слушат тялото, забравили са за душата. Много важно е въздържанието. Аз тука в Соколица съм от много години вече. Над 100 човека съм погребал. И всички умират или от старост, или от пиянство. Това от мен да го знаеш!”

А набожни ли са хората в Соколица?

Не са. Една традиция умре ли, задуши ли се, много трудно се възстановява. И откак падна социализмът и дойде свободата, хората не са свободни вътре в себе си. Защото са роби на себе си.

Всеки се е скрил в черупката си, всеки е сам за себе си.  Никой дори не наднича зад ръба.

А, вие сте били при Методи. Сега ще ти кажа нещо много важно. Знаеш ли защо ми харесват циганите?

Онзи ден тука умря едно циганче, уби се горе, падна от едно дърво.

И така... може да се избиват на предишната вечер, ама видяха, че майката няма пари.
И всеки, цялата махала, събра по лев, по два и направиха погребение. Те са такива тука – трудят се, защото иначе няма как да живеят, и са все заедно – по погребения, по сватби.

И всички дават – може утре хляб да няма, но за другия дава. Ние сме по-различни. Ние искаме сами – всеки си крачи по свои задачи...”

После дядото нахрани пилците, посрещна и издои кравата. Бабата през цялото време се суетеше около него и гонеше котката от перваза на прозореца. НЕ се докосваха, но в един момент забелязах как го погледна. Толкова игрив, закачлив поглед извади, че аз моментално разбрах колко луда е била като млада.

Дядо поп се усмихна на погледа и се разсмяха...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase