Джихадистки атаки, наплив от мигранти, гръцки дълг, надигащ се национализъм: целият Европейски съюз е обзет от тревога и раздори, невиждани от 1940-те години досега. Изправена пред тях, Европа е парализирана. На този фон убягва от погледа най-опасният елемент за европейската мечта: разширява се разривът между Франция и Германия за това как да се върви към благосъстояние и сигурност, техните най-дълбоки национални интереси, пише Оливие Гюез в "Ню Йорк таймс".

Ако Франция и Германия не могат да действат заедно, мечтата за обединена Европа ще се разпадне. Именно тази предпоставка подтикна канцлера Конрад Аденауер и президента Шарл де Гол през 1950-те години към историческото разбирателство, че френско-германското сътрудничество ще бъде основата, върху която да се гради възраждането на Западна Европа. Франция щеше да оглави политическото преустройство на Европа, а Западна Германия да бъде двигателят на икономиката й.

Това изглеждаше логично. Върху все още димящите руини от Втората световна война двете страни имаха сравнима мощ и в продължение на 30 г. те работиха в хармония за изграждане на Общ пазар, за общоевропейска визова политика и планове за единна валута.

Но през 1990-те дойде германското обединение, което наруши този баланс. Френското влияние отслабна, докато германската икономика придоби доминираща мощ. Глобализацията изправи французите пред тежки проблеми, а те не желаеха да се откажат от социалните си придобивки в замяна на по-конкурентна и ефективна икономика. Така Германия засвири първа цигулка на европейския пазар.

Дойде общата валута и германските банки се оказаха начело. Но към 2005 г. френските избиратели вече бяха станали по-ревниви към отстъпването на повече суверенитет: в един референдум, който зададе тон, скоро след това последван от всенародно допитване и в Холандия, те спряха набраната инерция към въвеждането на общоевропейска конституция. После дойде финансовият крах от 2008 г., който оголи икономическата пропаст между Северна Европа начело с Германия и по-слабо индустриализирания Юг.

Но има и нещо, което е политически още по-опасно, макар и за него да се говори по-малко: крахът разкри растящите френско-германски различия в много области: заетост, социални политики, дипломация. Миналата година тероризмът и близкоизточната бежанска криза също извадиха тези различия наяве. Сега, когато се срещат, президентът Франсоа Оланд и канцлерът Ангела Меркел говорят за солидарност, но по различен начин. Оланд обявява, че Франция "е във война с "Ислямска държава", докато германците говорят за "борба с тероризма".

Французите предприемат военни операции в Мали, Ирак и Сирия, докато германците предпочитат международни хуманитарни операции. Германците негодуват, че французите са станали подпалвачи на войни, докато много французи виждат повече стремеж към помиряване, вместо разкаяние, когато германците казват: "Никога повече война, никога повече Аушвиц".

В икономиката Германия е локомотивът на свободно-пазарния либерализъм, наблягащ на политиката на строги икономии и презиращ бюджетното разточителство, което германците свързват със "социалната държава" - една много френска идея.

Самото понятие за европейска мощ се тълкува по различен начин. За французите, които се намесват в Африка и Близкия изток, тя има преди всичко военни и политически измерения. За германците мощта е колкото политическа, толкова и икономическа, с фокус на изток към Русия и нейните съседи.

В перспектива най-опасният сблъсък може да дойде заради наплива от мюсюлмански бежанци и други мигранти. Миналата година Германия, действайки солово, покани над един милион от тях, докато Франция прие, и то с голяма неохота, няколко хиляди. Франция иска затваряне на границите на континента, докато Германия иска Турция да помогне за изпращането на повече бежанци. Това не е толкова сблъсък на разбирания, колкото на конфликтни икономически императиви. Германия има нужда от повече работници, тъй като нейното собствено население по застаряване отстъпва единствено на Япония. Франция, напротив, се бори с огромна безработица и има една от най-високите раждаемости в Европа.

Франция също така признава, че едно от най-големите социални предизвикателства пред нея е как да интегрира милионите френски граждани мюсюлмани в своето светско общество - криза на идентичността и за двете. Германците са далече от подобно напрежение. Миналата година бившият германски външен министър Йошка Фишер писа в сп. "Венити феър": "Ангела Меркел управлява една Германия, над която слънцето грее всеки ден - мечтата на всеки демократично избран политик."

Но така бе допреди няколко седмици. Ужасяващият сблъсък на култури в Кьолн в новогодишната нощ между тълпа арабски мъже имигранти и група от млади германки, нападнати от тях, беше като звън на будилник за мнозина германци. Това беше индикатор, че те не могат вечно да останат остров на самоувереността в едно море от все по-несигурни съседи.

Госпожа Меркел обаче все още отстоява своето виждане, че Германия трябва да държи отворена вратата за бежанците, макар че тази позиция я изолира от германските избиратели, както и от останалата част на Европа. Тя също така задълбочава неспособността на Европа да намери общ подход към проблема, което се видя и миналата седмица в Брюксел, където срещата на върха по въпроса завърши с провал.

Миналата есен съветът на Меркел към германците беше: "Wir schaffen das" - Ние ще се справим. Но сега тя пропуска възможността да се вслуша по-внимателно в гласа на своите травматизирани граждани и на обзетата от паника останала част от Европа и така да потърси начин заедно с Франция за преодоляване на пропастта между тях. Разбира се, ако се опитат, двете партньорски страни биха могли да стигнат до някаква обща позиция между игнорирането на заплахата и отказа да се помогне на невинни жертви.

Но времената не са благоприятни за такова сътрудничество. Въпреки че радикалният ислям, масовите миграции, руският реваншизъм и военните интервенции са предизвикателства, с които никоя европейска страна не може да се справи сама, политическите настроения на континента се развиват все в друга посока. Подплашените европейци се свиват в черупките на малките си суверенни страни, подтиквани от популистката десница и ксенофобията.

В Унгария и Полша тези сили успяха да вземат властта. През 2017 г. те имат шанс да сторят същото и във Франция, а британците могат да напуснат ЕС. Така би се стигнало до положение никоя страна да не бъде в състояние да поеме юздите от Франция или Германия и да поведе осакатения Европейски съюз.

Какво следва тогава? Имаме ли основания да вярваме, че Европа ще се отърси от това състояние?

Това е въпрос на лидерство. През 1990-те години Франсоа Митеран и Хелмут Кол, подобно на Аденауер и Де Гол преди тях, можеха да работят заедно донякъде защото бяха преживели най-крайната алтернатива - касапницата на войната. Но тези гиганти отдавна напуснаха сцената. Днес не съществува нито ръководна програма, нито истинска солидарност, а историческата памет вече е силно скъсена. Меркел и Оланд са повече от всякога фокусирани върху собствените си национални главоблъсканици: за Франция това е как да бъде обуздан тероризмът; за Германия - как да се справи с бежанците.

Това, което европейските държавни лидери не са направили и което трябва да започнат да правят, е да подготвят своите граждани за най-важното изискване за напредък към повече единство - огромен скок към вяра и оптимизъм, дори и във време, когато властва страхът. Вместо това те предават най-съкровените мечти на своите народи, заяждайки се един с друг. Дори хората от моето поколение, които бяха 15-20-годишни, когато падна Берлинската стена, не успяват да се изправят срещу тях и да поискат от тях да спасят мечтата, която ни бе обещана - Европа на постоянния мир, която да действа в единство след всичките разделения и ужаси на 20-ия век.

*Оливие Гюез е френски есеист и сценарист на филма "Народът срещу Фриц Бауер".

/БТА/

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase