Понякога в един ден могат да ти се струпат толкова много, меко казано, неприятности, че се чудиш защо Онзи горе те мрази така. Съвсем в реда на нещата е да си изпуснеш маршрутката, да те навали порой и накрая да те довършат малки и големи скандалчета в офиса, които да те накарат да се почувстваш „като реактивен отпадък“, както казва една приятелка.

След един такъв ден, гарниран с масово крещене от семейното обкръжение плюс шефското тяло, реших да се отърся от стреса. Ще ми се да съм в Япония, където побеснели служители млатят в специални салони плюшени кукли, като си представят, че това са шефовете им или тъща им. Е, нямам още тъща. То пък тук такива салони няма, така че отиваме с една колежка да ударим по един коняк. Първоначалната благородна идея беше да ходя на плуване, но след цял ден крещене и викане идеята да се завра в душен басейн с по минимум 300 души в коридор ми се видя леко истерична.

Към алкохолното ни разпускане се присъединиха още колежки, малка оргия на фона на клаксони и крясъци от абитуриенти. Да им имам ентусиазма.

След поредния коняк и хубаво обсъждане на личните, фирмените и проблемите на завършващата младеж решаваме да си ходим. Жега и коняк не е добра комбинация да ви кажа, но пък разпуска.

И този път обаче намеренията ми, както тези за басейна, бяха осуетени. Ентусиазиран приятел ми предложи да ходим на караоке бар. Няма никакви проблеми. Предупреждавам го обаче, че ако запея ще предизвикам дълбок емоционален стрес, спукване на тъпанчетата и промени в менталните структури на всичко живо в радиус на три пресечки от бара.

На кой му пукало, беше неговият коментар. Отиваме в ирландски пъб. Караоке и ирландски бар, колко съвместимо. В заведението няма много хора, но вече няколко девойки пеят. Аз досега не съм пял в караоке бар, причините бяха надлежно изтъкнати.

Гледам и събирам смелост. Моят приятел даде поръчки да пее хиляда песни. Лесно му е на него, той с неговия глас ще изпее и ария на Хосе Карерас. Сигурно е пял в хор „Бодра смяна“, трябва да го питам.

Една девойка грабна микрофона. Не знам какво пееше, но изведнъж цялото заведение замря. Дори и новодошлата шумна и англоезична компания.

Гласът й беше толкова прекрасен, сякаш валят звезди. Брей колко съм романтичен. В общи думи пееше така, че ако всички девойки от „Стар академи“ я чуят, ще се самоубият групово.

Дойде нейна приятелка. Аз вече съвсем се захласнах. И как страхотно пее. Пак не знам какво запяха и двете, но беше прекрасно.

От главата ми изчезна целия противен ден. От „звездната академия“ трябва да си ъпдейтнат кастинга. Направо да се застрелят.

Моят приятел също бучи и пее. При тези девойки няма друг начин. Смело удрям още един коняк и решавам, че и аз ще пея.

Слагам листчето с песента и минавам покрай двете прекрасни звезди. Едната ме пита какво ще пея и ме тупа по рамото. Краката ми съвсем омекнаха.

Най-накрая ми дойде песента и моят дебют. Ако някой ви каже, че Даяна Рос и Сюприймс пеят супер лесно, да му кажете да се удави. По-лесно е да направя тройно салто, комбинирано с шпагат и винтов лупинг. От Baby love успях да изкарам два реда. Няма значение, двете красавици ми помогнаха и окуражаваха, въпреки моите писъци „Не мога“. След изпълнението ми имаше гробовна тишина, но поне нямаше трупове.

На „Stop“ на Спайс гърлс обаче вече бях във вихъра си и вкарах малко хореография. Англоговорящите здравеняци се изкефиха и крещяха мощно, докато аз влизах в ролята на петте лигли на 90-те.

Този път ми пляскаха. Идваше ми да разцелувам всички подред. Антистресово. Караокето след това стана групово. До късно през нощта. С истинската „Стар академи“.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase