Приказка без край

Харесваме я заради толкова много неща, че единствената опорна дума да повдигнем света на Кремена и да ви го разкажем е... "театър"
11 мар 2008 13:40, Елена Пенева
3
Приказка без край
Снимка: Dnes.bg

Ясно е, че всичко ново е добре забравеното старо. И въпреки че сме сигурни, че не сте забравили рубриката ни ФАQ, напомняме, че в нея задаваме приятелски въпроси на хора, които ни харесват. И понеже решихме, че те предимно се занимават с изкуство, някак естествено рубриката се засели в Изкуства.

Новодомецът в сайта има и ново обзавеждане – вместо предишните стандартни въпроси вече ще питаме само “Кой, какво, къде, кога, как и защо”, не задължително в този ред. После ще се отпуснем по течението на разговора и любопитството с всички гости и ще се забаляваме. Надяваме се и вие да го направите. Сега се насладете на разговора с една червенокоса фурия, която се подвизава често около сцената. Тя определено има какво да каже!

Кремена и книгата. В театъра

Кой?

Кремена Димитрова. PR и драматург на театър “Сълза и смях”. Пише за театър в няколко медии, предимно в списание Едно. Член на Обществото на независимите театрални критици в България.

Какво?

Има нова книга - “Театърът на Стоян Камбарев- режисура на пространството” - четивно и адски интересно изследване на творчеството на големия български режисьор. Има и какво да каже по много други теми около сценичното изкуство и нас и по света. Затова изобщо не се поколебахме да я попитаме за тях.

Къде си себе си?

“Навсякъде докато съм, а после Господ знае, аз все още не”.

Кога разбра, че си пораснала?

“Пораснала ли съм всъщност?”

Как ти харесва?

“Както, когато, където и защото се случи Онова...”

Защо би се сбила с някого?

“Бих се сбила за детето си, за да го защитя...когато имам дете.”

Кремена, знам, че книгата ти е много лична за теб. Защо?

Всичко започна от там, че аз работех в театър “София” като вечерен персонал, докато уча “Културология” в университета и си изкарвах допълнителни доходи. Освен това много обичах театъра и така имах възможност да гледам много представления без да си купувам билети.

Интересувах се от театър и разбрах, че ще идва Стоян Камбарев да поставя “Три сестри” и си казах, че трябва да се запозная с този човек. Помолих помощник-режисьорката да ме представи, тя каза “ок” и ми каза да отида на първа репетиция.

И аз отивам – много притеснена как ще реагира, въобще не знаех що за човек е. Истинското ми желание обаче беше далеч по-дръзко от просто запознанство – аз исках да го помоля да ме пусне да гледам репетиции. Обаче какво да му кажа – аз знам кой е той, но той няма идея коя съм. И реших да напиша едно театрално есе “Еротика на отношенияте режисьор-актьор” - някакви опити мои за психоанализа на режисьорската професия.

И значи, стиснала съм си есенцето, той се появява и аз си казвам “а стига бе, той е много дребен! И много усмихнат!” - и така отивам при него, моля го, за моя изненада той веднага се съгласи. И аз с есето в ръце увиснах – мисля си “Какво да го правя това есе сега?!”.

В крайна сметка му казвам какво нося – само заглавието – и той реагира адски добре - “И аз така мисля” - и така ме пусна.

Често ли ходеше на репетиции?

От този ден – постоянно. Абсолютно на всяка репетиция и си водех бележки. Адски ме кефеше начинът, по който той работеше и се държеше с актьорите. Чувствах се като в кухнята на шамана. Така започна всичко.

Това ли беше провокацията да напуснеш университета и да запишеш театрознание?

Да, това беше. Репетирахме 2 месеца, след това Стоян се разболя. Междувременно кандидатствах театрознание. След това той се върна, станаха едни рокади в театъра и се започна наново, отначало. Аз пак го помолих да гледам и този път той направо ме помоли да участвам.

Играх прислужницата. Никаква роля, но невероятен късмет за мен, невероятно щастие. Той имаше нужда освен от големи актьори от непрофесионалисти, които да внасят на сцената автентична енергия.

Защото той вярваше в следния принцип: никой не може да каже кое е по-важно, когато има едновременно протичащи действия – монологът на първи план, или другото – някъде отзад.

И наистина – кой може да каже кое е по-важно в живота - една стара мома, или слугите, които носят ведра и гасят пожара , докато тя говори.

Даже той нарочно така правеше нещата – когато има някаква драма отпред, някаква патетика, отзад стоят едни хора и, както той казваше, “препикават действието на първи план”. Целият спектакъл, и предишните, но особено последния - “Три сестри” - бяха построени на този принцип.

Ако трябва да синтезираш с едно изречение най-важното за театъра на Стоян Камбарев, кое е то?

Новото мислене за сценичното пространство. Сценографията не е само декорация, а задава концепцията на спектакъла. То е най-важното – то е над всичко останало – дори над актьорите. Неслучайно той мести публиката си – зад кулисите, или в центъра на сценичния кръг. Той иска да руши тези пространства – ние сме тук, а действието е там си някъде. Не – всичко е едно цяло.

Книгата е твоя дипломна работа. Много малко хора издават своите. Ти защо реши да го направиш?

Защото се оказа, че за тези 10 години, откакто Стоян е починал и от премиерата на “Три сестри”, нищо друго не е написано за него, освен една книга със събрани рецензии. А с оглед на тази дистанция на времето и онова, което се случи от тогава, няма кой-знае какви явления, които да останат в историята.

Сега съм абсолютно сигурна, че Стоян Камбарев ще остане в историята. И моето изследване – добро или лошо трябва да остане. Защото е някаква памет за него...

На мен то не ми е толкова нужно – аз съм си взела уроците от него – вече съм завършен театровед. Но може за някой друг да е полезно. Затова и преработих книгата – освободих я от академизма и я направих по-лесно смилаема.

Ти си член на Управителния съвет на Обществото на независимите театрални критици в България. Разкажи малко повече за тази организация?

Събрахме се по един конкретен повод, но се оказа, че имаме много общо и изобщо не е зле да поддържаме тази организация. Поводът беше, че дойде една инициатива България да стане домакин на световния конгрес на световната организация на театралните критици, която е много мощна – както е ФИПРЕССИ за киното.

Казва се IATC (International Association of Theatre Critics). Много големи столици са били домакини на конгресите й. Ние решихме, че е крайно време и ние да станем член, да излезем от анонимността в сферата на театъра и да покажем какво се прави тук. По наша инициатива 24-тият конгрес ще се случи тук, в столицата, от 15 до 18 април.

Какво ще стане тогава?

Критици от цял свят ще гледат витрина на българския театър – 6 избрани спектакъла - “Сътресение”, “Мъртвешки танц”, “Малка пиеса за детска стая”, “Хъшове”, “Каквото направи дядо, все е хубаво” и “Ритъм енд блус”. Ще има представяне на българския театър, с филми и дискусии. Освен това има симпозиум на критици от цял свят с доклади на тема - “Театърът и хуманизмът в днешния ден на насилие”. Ние също ще участваме по тази тема.

Това е страхотен шанс за България, защото ще покажем театъра си в естествената му среда на критици и селекционери, които ще дойдат на крака да го гледат.

Според теб българският театър конкурентен ли е на европейско ниво?

Отделни личности – по-скоро. Като цяло имаме едно малко остаряло разбиране за това изкуство. Освен това изискванията на пазара налагат театърът ни да се държи като пазарно животно, а то по самата си природа не е такова. Типичен пример е “Сълза и смях” – разкрачен между парите и идеите.

Как се справя “Сълза и смях” с това?

Ами трудно е да си между двете си функции – да забалява и развлича, както изисква комерсът и да вълнува и поучава, както изискваше соцът. Още повече, нашата форма - “открита сцена” не е нито риба, нито рак.

Тя е измислена като преходна форма от държавно-финансирания театър към свободния театър. Обаче вече повече от 10 години така си и остана и сме принудени да качваме много комерсиални постановки на сцена, за да се издържаме. Идеята е била да се провокира създаването на частни формации, независими групи, по-свободен пазар на идеи.

Но този преход не се случи и “Сълза и смях” остана в неясна позиция. Полупреходна. По принцип, трябва да продължим напред с крачката – свободен театър.

Обаче ние не можем да я направим. По простата причина, че билетите не могат да струват повече от 16 лева. Ние поддържаме най-скъпите билети, имаме много голямо посещение, но хората в столицата все пак имат някакви доходи, които не позволяват космически суми. Приходът не може да покрие разхода.

На ден разходът е 3000 лева. Едно добре продадено представление е 2500 лева. Ако ние нямаме финансиране – погиваме. Ако направим спектакли за по-ограничена публика – закъсваме. Затова искаме да има поне баланс.

Какво да очакваме от “Сълза и смях” през следвашите месеци?

От встъпването на новия директор започнахме нова репертоарна програма – първата година трябваше да се обнови репертоарът, защото беше много затлачен. Трябваше да върнем публиката в театъра, защото си беше отишла.

Тогава направихме цели 9 премиери, за да предложим нови заглавия. Втората година заложихме изцяло на българска драматургия, за да възпитаме вкусовете и да покажем, че имаме позиция. Третата година ще има по-сериозни спектакли, за които няма да мислим колко билети ще продадем. Изцяло класически - “Ревизор” на Гогол, “Коварство и любов” на Шилер, ще открием с Радичков. С това ще завърши този три-годишен цикъл.

Сега имахме премиера на “Опасни игри”. Започваме и работа по пиесата на Димитър Кабаков “Амарантус”.

Възкресия Вихърова е режисьор. Това е страхотна пиеса, която говори за първи път за проблемите на младото поколение – за тийнейджърите от тяхно лице. И то с такава дълбочина, че да ти настръхнат косите.

Ти винаги се опитваш да направиш да представиш театъра като модерно изкуство, стараеш се чрез алтернативна реклама да достигаш до зрителите. Защо се реши да направиш първият в България блог на театър?

Средството за комуникация се променя и затова трябва да се променяме и ние. Нашата публика е в интернет, ние няма какво да правим във вестниците. А аз познавам доста малко хора от нашето поколение, които четат вестници. А от твоето – още по-малко. Значи ние трябва да отидем където са те.

Блогът е една уникална, абсолютно безплатна и свободна медия. Можеш да кажеш каквото искаш – защо да не го направим! А и обратната връзка за нас е много важна – не е като анкета след представление – анонимността понякога дава повече истински позиции. Там ми пишат хора, които ходят редовно, но и хора, които никога не ходят и аз разбирам защо не ходят.

На фона на всички предразсъдъци към българския театър, защо хората трябва да ходят на театър?

Защото театърът е живо изкуство и удоволстието е различно и неповторимо. И защото театърът, освен че може да развлича, може да дава отговори и да задава въпроси, които ни правят повече човеци.

Кремена и книгата. В театъра


3
Напиши коментар Коментари
2
0
 
0
 
! Отговори
просто човек преди 9 години
Драги Веско,
когато изказваш подобно крайно и събективно мнение, научи се първо да се изразяваш и пишеш правилно, пък после нападай другите, а ако можеш се аргументирай. Иначе изглеждаш като "......" Познай какво има между точките!
1
0
 
0
 
! Отговори
Becko преди 9 години
taa s kakafoniiskata roklai i cvetoniiskite rykavki stela da se bie za deteto si zada go zastitela ako niakoi go bie kogato ima dete???>>???..>><<
pyrvo Kremnka trebva niakgo ama uuubavo da go (ne ia) da go natepa, zada brykne s instrumenta na obnova miasto deto myjete ostaviat malko jivot vyv jenite koito obicat ta ot malkoto nesto da se poiavi deteto i togava da vidime koi ste ide da ii bie deteto.
tolkova nestatsen ulov za kulturakisnata kolonka-nebiah vijdal i cel.
vinagi sym si mislil ce obrtana kogato pise za obratna ce se polucava nesto kato 2pi. 2 x 3.14=kryg, ama ne-stava nesto oste po obratno, kato izvyrnati svinski cerva za izmivane predi da gi napylni baba za nadenici.

typoto e ce kolonata se spisva izplagiatena ot zapadni spisania za ***.

Kolko si gotina i mlada Elenke Peneva i s tezi klimnali na edna stran kydrici naviash poeticno vibrato v stil Eftushenko Onegin i Byron, vzeti i podmiti zaedno