За българина плажуването има много повече социален, отколкото трансцендентен смисъл: който не отиде на море, изпада от средната класа. През 30-те години на миналия век на Св. Константин и Елена ходят само "по-първите хора", често културтрегери, които знаят, че така се прави в чужбина.

Масовизацията идва през 60-те със строежа на ведомствени почивни станции. А решаваща роля за превръщането на морето в обект за мечтания имат киното и естрадата, които внушаваха на трудещите се равенство пред морето, делфините и топлата бира. Днес разслоението вече не е двойно, а тройно, защото освен българския плаж и не-плаж, има и плаж в чужбина, като разстоянието е според кесията.

Борбата с чадъра

Модерният човек прекарва повече от половината си живот в състояние на свободно време, което трябва да запълва по достоен начин. Селянинът няма да остави животните точно през лятото; гражданинът обаче взима отпуск и, както пееше Васко Найденов през 80-те, "...изключи си бушоните (...) всичко ще ти е наред!".

Самото преживяване на морето обикновено се различава от предизвикващите завист постинги във Фейсбук. Плажуващият прекарва удивително много време в търсене на най-доброто място за разпъване на хавлията, в борба с чадъра, в наместване на чанти и гумени топки под главата. Кара се с крещящите деца наоколо, затиска нещата си да не отхвърчат, търси кой да му пази портфейла. И после кулминацията: бух във водата - удивително, сюблимно! Ако, разбира се, няма вълни, щипалки, неприятни типове, които може би уринират във водата и застрашителни джетове. Вероятно почивката е някаква халюцинация, подобна на съня – затова и самият плаж се маскира като някаква екзотична дестинация - с келнери, облечени като карибски пирати, и палми в саксии. Върховен знак на глобалната екзотика!

На морето социалните стълбици са дори по-жестоки, отколкото в офиса. Едните се тъпчат на градския плаж, другите слизат до водата от вилата, построена върху скалата. На едните предлагат коктейли по шезлонгите, при другите продавачи с навити крачоли разнасят варена царевица. Има градски плажове, има и приватизирани, които (понякога благодарение на въоръжена охрана) инсценират девствени пясъци, недокоснати от човешки крак.

Често на плажа грижовният "патер фамилиас" пристига рано да построи съоръжението от летви и чаршаф на първа линия преди да са заели "тяхното място", та да не изпуснат нищо от гледката на прибоя. После обаче пристигат едни младежи, които му се пльосват отпред. После концесионерът идва да го гони. Борба!

Защо непременно на плажа?

Няма ли и други места, на които човек би могъл лежи с книга върху лицето и да качва образи на доволство в мрежата? Тайната е, че само на плажа легитимно се излагат голи тела. От една страна това изравнява, доколкото социалните йерархии са въплътени в дрехите ни – голи са и министърът, и касиерката. От друга страна тази голота крие други не по-малко сериозни неравенства. Едните са по-млади и по-привлекателни, други се увиват с шалове, за да скрият сбръчканата си кожа, овесват фотоапарат на врата, за да прикрият коремче. Грижата за тялото днес е индустрия и веднага ще разбереш кой се подлага на масажи, липосукция и скъпи мазила, и кой разчита на едното ЕГН. Преди море се отслабва, някои дори предварително изкуствено почерняват, за да не бъдат бели врани. Натискът на чуждите погледи е чудовищен и много възрастни постепенно биват изхвърлени от плажната вселена.

Покрай масовизирането на татуировките плажуването се превърна в своеобразна изложба. Фентъзи картинки, китайски букви, национални герои и еротични закачки правят събличането още по-разголващо. Изобщо тялото днес е нещо, което имаш, не което си. Оттук сложната игра: хубаво тяло на евтин плаж, старо тяло на луксозен плаж, стилно тяло на хипстърски плаж и много други комбинации. Самото поведение на "гол човек" не е природно зададено и се учи – селяните през 60-те например веднага се разпознаваха: седят, наместо елегантно да полегнат, оглеждат се многозначително, наместо да се взират в морската шир.

Тази публична интимност е ключ към еротиката на морското преживяване. От една страна си гол с някого (приятелка, съпруг), от друга – гол пред всички. Някои се опипват, други ходят без горнище, а в нощния вариант морското преживяване задължително включва секс.

И накрая ще идем заради децата...

Каквото и да говорим, накрая пак ще идем на плаж заради децата. Вярата в слънцето и йодните пари май позаглъхна. Тогава защо се чувстваме виновни, ако не ги заведем? Защото така устроихме градовете си, че децата вече няма къде да играят, страх ни е да ги пуснем на улицата. Защото тия две седмици, щем не щем, ще прекараме с тях, ще купуваме през половин час някакви неща, които те ще хвърлят, ще се мъчим да измисляме игри, може би като екстра дори няма да има интернет и ще трябва… да си говорим! Две седмици – и ура, откупили сме се за годината!

Анализ на културолога проф. Ивайло Дичев за "Дойче веле"

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase