Бела Чолакова започва да се интересува от проблемите на осиновените преди 13 години.

1234

Те нямат очите на мама или нослето на татко. Не ги питат на кого от двамата си родители приличат повече. Но са също толкова обичани и чакани. Те са осиновени, почакали са малко повече да попаднат в точния за тях дом, а техните нови родители са чакали прекалено много, за да намерят своите обичани деца. Но това, което прави едно семейство истинско, не е общата кръв, а любовта в сърцето.

Историята на 21 такива семейства разказва журналистката Бела Чолакова в своята първа книга "Осиновени истории". Труд, пропит с много сълзи, болка и огромна радост, чиято премиера ще се състои на 15 декември в 10 часа в "Перото". Сред тях са Жени и Дидо, които чакат дванайсет години, за да станат родители, Диана – първата българка, официално осиновила дете от Азия; Росица, която едва на 40 среща близначката си, Петя и Ники, които приемат осиновеното дете като поверено им от Бог, Петя, намерила дъщеря си след трийсет и една години търсене, Деси, която едва на трийсет се осмелява да пита за истината, Деница и Марин, които преобръщат света, за да осиновят по-малката биологична сестра на голямата си дъщеря, Мира, която търси майка си и до днес, Поли и Николай, които преминават през най-голямата травма, за да стигнат до щастието, Дора, която учи как гневът може да бъде превърнат в благодарност.

Бела започва да се интересува от историите на осиновените преди 13 години. Не търси сензация, а просто добрият пример, защото в България към осиновяването често се подхожда с известна доза предразсъдъци.

"Осъзнах, че темата за осиновяването сякаш се пренебрегваше в медиите или се представяше негативно. - разказва авторката пред Dnes.bg - Малцина пишеха положително или отделяха достатъчно време, за да издирят и щастливите истории. Нормално е – скандалите продават повече. Но аз, като че ли, имам способността да виждам позитивното или съзнателно го търся, защото фокусирайки се върху него, самата аз се чувствам добре. Затова се заех с положителното говорене по темата, с разбиването на някои табута и с изясняване на въпроси защо се дискриминират осиновените и как това може да се промени".

На Запад обществото е по-толерантно, законодателството е по-адекватно и на осиновяването се гледа като на съвсем естествен процес. Там, дори семейства, които имат свои биологични деца, са готови да приемат и дете от дом – защото знаят, че няма да се срещнат с негативно отношение и предразсъдъци.

"Там на осиновяването не се гледа като на резервен вариант, а като на възможност да дадеш добро бъдеще на още едно дете", казва Бела.

В България процесът на осиновяване все още е по-труден и тромав. Както казва журналистът Скот Саймън, "понякога е толкова болезнен, че те кара да крещиш, също като раждането". Но промени в системата трябва да настъпят и след като децата са намерили своя нов дом, а семействата – мъничкото човече, на което да дарят цялата си любов.

"Надявам се книгата да бъде начин да се побутне обществото към по-толерантно отношение към осиновените и осиновителите (и към биологичните майки всъщност)", категорична е Бела. Тя обяснява, че Българската асоциация "Осиновени и осиновители" от 15 години се бори за промяна на член 105 от Семейния кодекс, който не позволява на осиновените, дори и при навършване на пълнолетие, достъп до информация за техния произход, имат ли братя или сестри, защо са били оставени, какви наследствени болести носят.

Следващият член 106 пък дава право на родителите да върнат осиновено дете, което може и да е живяло при тях години наред. Закони, които наложително трябва да бъдат променени. Но Бела обръща внимание и на още нещо: "Опитах да покажа и трите страни в т.нар. "триъгълник на осиновяването" – защото често мислим за двете страни – осиновеният и осиновителите, но забравяме биологичните майки. Тази страна, като че ли, е най-пренебрегваната и най-охулваната.

Не смятам, че е редно да съдим жени, които не познаваме, за трудните избори в собствения им живот. Категорично не разбирам решението им, но аз не съм на тяхно място, така че и не бих ги съдила. Затова съм показала и тази страна – истории на жени, родили още непълнолетни и принудени от обстоятелствата да оставят дете".

Но трябва ли да съществува определение като "осиновители". Не са ли те просто "родители"?

"На пръв поглед разлика между любовта на биологичната майка и на осиновителката няма. Родителите, които осиновят не мислят за това всеки ден – просто възприемат детето си като свое и себе си като стандартни родители. - категорична е  Бела. - Даже някои от тях се обиждат да бъдат наричани "осиновители", защото искат да бъдат възприемани естествено просто като "родители", стигнали дотам по различен път. Има логика – на хората, заченали с инвитро, не им казват цял живот "инвитро семейството".

Учените обаче откриват интересен феномен: "Обичта на осиновителите се различава от тази на средностатистическите родители по това, че всъщност е много по-силна, по-жертвоготовна, по-отдаваща се". Това може да се обясни с факта, че те са преминали през много повече трудности, за да стигнат до детето си и оценяват шанса, да го имат в живота си, много повече. 

"Както е с много други неща в живота - понякога тези, които получаваме лесно, приемаме за даденост и често забравяме да сме благодарни за тях и да им се радваме", допълва Бела.

За осиновителите, процесът по това да се превърнат в родители, не се различава много от този, при биологичните семейства. Стресът, който идва при тях произлиза от това, че не знаят точно кога ще станат родители.

Понякога времето, което имат за подготовка е много малко. Друг проблем, пред който са изправени е, че детето, което ще обичат, имат нанесена травма.

"Осиновените идват в семействата с т.нар. "първична рана". - обяснява Бела. - Поне така я нарича психоаналитичка Нанси Нютън Верие. Дори и да са осиновени още като бебета, се смята, че на подсъзнателно ниво, децата помнят своето изоставяне, както и че фактът, че са били отделени от майчиното тяло рано, създава в тях по-изострени нужди от близост и грижа. Но всъщност подобни травми се наблюдават и при недоносените, които са били изолирани в кувьоз или при деца, чиято майка не ги е гушкала достатъчно".

Според нея е важно родителите да минават курс за бъдещи осиновители и да участват в групи за взаимопомощ, за да се научат как за се справят с тази "първична рана" у децата си.

Осиновяването не е "шопинг". Нито децата избират при кого ще отидат, нито родителите стоят пред огромни витрини и избират, кое хлапе ще бяга щастливо в дома им. За малчуганите се търси най-доброто и за това социалните правят преглед на досиетата на семействата и избират най-правилното за тях.

Но ако погледнем малко по-романтично на въпроса, според някои родители, всеки избира подсъзнателно своето семейство, а детенцето, което те толкова години са чакали, е било изпратено на Земята точно за тях.

"Някои хора твърдят, че всеки избира и децата, и родителите си заради уроците, които има да усвои в този живот. - казва Бела. - Осиновители ми споделиха, че са убедени, че това дете е единственото възможно тяхно дете – то просто се е родило далеч от тях и те са минали през всички трудности само за да могат да стигнат до истинското си дете, което ги е чакало".

Книгата "Осиновени истории" е подходяща дори и за хора, които никога не са се докосвали до този свят. Тя е заредена с емоции – мъката, която осиновените изпитват, когато изберат истината за себе си, гнева и желанието за реванш, трудния "избор" на дете, но и за най-голямото щастие – да намериш семейство, да намериш дете. Да простиш, да си силен, да обичаш.

А за Бела, тези 13 години, които прекарва в събирането на всички истории, могат да се определят като пречистване: "Да влезеш в света на толкова много хора, да ги насърчиш да ти споделят най-големите си болки, но и най-силното си щастие е вид пречистване. Пречистваш се от свои собствени страхове и болки, разделяш се с предразсъдъци и грешни убеждения. Лечително е да станеш свидетел как други могат да превъзмогнат най-големите травми и да намерят хармония в себе си".

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase