Две стремително развиващи се събития - референдумите за независимост в Иракски Кюрдистан и в Каталуния, поставят редица остри въпроси, засягащи принципите за формиране на новия световен ред.

Единият, навярно най-важен, гласи: може ли тези референдуми да са резултат от хаотични социално-икономически и геополитически процеси или става дума за набираща сила тенденция към глобално фрагментиране на днешната световна система? Да не би местният (регионалният) национализъм да е само инструмент за мобилизация на обществото, която да гарантира колективни действия? Значи трябва да търсим изворите на сепаратизма предимно в качеството на държавното управление и да признаем, че отцепването цели повишаване на благосъстоянието?

В широк контекст иракският и каталунският случай по различни причини имат сходен момент: демонстрира се идентичност, а традиционният общонационален център се представя за слаб и нелегитимен, пише Станислав Тарасов от РЕГНУМ.

Не е случайна версията, че Ербил се опитва чрез референдума да гради принципно нови отношения с Багдад, както и Барселона - с Мадрид. В Иракски Кюрдистан и в Каталуния виждаме общ проблем - да се разширят пълномощията на региона в сферата на финансите, в икономическото развитие. Това като първо. Второ. Мирните кампании, протекли в Ербил и в Барселона според затвърденото с Устава на ООН универсално право на самоопределение, се посрещат на нож от центъра. Но дали Багдад и Мадрид не могат да обуздаят сепаратизма чрез децентрализация на държавното управление? Сигурно биха могли.

Референдумът в Иракски Кюрдистан впрочем се вписва в очертаната вече тенденция за фрагментиране на държавите в Близкия изток. Каталунският референдум може само потенциално да се разпространи извън Испания и да подгрее латентните огнища на сепаратизъм в Европа. А допитването в Иракски Кюрдистан според много държави от региона и по-специално Турция се дължи на "въздействие предимно от външни играчи".

В Испания премиерът Рахой се опитва да представи движението за независимост на Каталуния като част от възхода на десния национализъм, ксенофобията и популизма в европейските страни. Но както независимостта на Иракски Кюрдистан означава да се разпадне Ирак, по същия начин независимостта на Каталуния сериозно ще подкопае териториалното единство на Испания.

Именно последното ни внушава аналогии с процесите, започнали след разпадането на СССР в постсъветското пространство - Азербайджан, Грузия, Молдова и Украйна, постигнали независимост от Москва, взеха сами да се превръщат в "микроимперии" със собствен провинциален национализъм и стремеж да натрапят своята идеология, памет и език на етническите малцинства.

Разви се дискурс, включващ разделяне на "свои" и "чужди", противопоставяне между тях. "Общонационалният" национализъм, мотивирал насърчаването на сепаратизма сред малцинствата, стана средство за мобилизация на обществото и осигуряване на колективни действия. Следователно изворите на сепаратизма в постсъветското пространство трябва да се търсят в недоволството от качеството на държавното управление в микроимпериите - разбра се, че проблемите няма как да се преодолеят чрез смяна на централните правителства, дори чрез конституционни промени.

Изгубили контрол върху част от земите си, постсъветските държави не тръгнаха към мащабни демократични преобразования, повишаване на статута на малцинствата и политическото им представителство, което би създало реални шансове за премахване на противоречията. Това доведе в крайна сметка до авторитарни, дори силови опити за уреждане на междуетническите конфликти.

И ето че днес Азербайджан разиграва тюркската националистическа карта, укрепвайки собствената си легитимност, без да зачете интересите на арменците в Нагорни Карабах. Аналогични процеси започнаха и все още протичат в Грузия, Молдова и Украйна, където националният дискурс се насажда чрез внедряване в масовото съзнание на митове - примитивни схеми, противопоставящи "свои " и "чужди", макар всички тези страни да мечтаят за интеграция по европейски модел.

Проумяването на причините за сепаратизма е пряко свързано с търсенето на пътища за уреждане на конфликтите. Прецедентът с кавказката война от август 2008 г. бе предпоставка Русия да признае независимостта на Абхазия и на Южна Осетия.

Нагорнокарабахският конфликт - най-старият в постсъветското пространство, все още кърви. Априлската война от 2016 г. въпреки щенията на Баку укрепи позициите на Нагорнокарабахската република в стремежа й към независимост.

Сега Иракски Кюрдистан е подложен на натиск, заплашен с нахлуване отвън - главно от страна на Турция. Случи ли се нещо подобно, Анкара ще изиграе ролята на свръхсилен катализатор, разпалвайки стремежа на иракските кюрди към реална независимост.

Междувременно бе съобщено, че Мадрид изпраща в Барселона нови подразделения на Гражданската гвардия и националната полиция. Столицата заявява, че ако каталунските власти се опитат да обявят независимост, ще бъде задействан член 155 от испанската конституция, според който автономията на Каталуния ще бъде отнета и цялата й територия ще мине под пряко управление от центъра, може би с изпращане на войски. Сиреч виждаме нов опит старите проблеми да бъдат решени със стари методи и похвати. Ще успее ли той? Предишната епоха си отива все пак.
 

/БТА/
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase