За паметта, за опасностите от национализма, за историческото занемаряване и за собствения живот на голямото изкуство споделя мисли режисьорът Горан Паскалевич. В рамките на София Филм Фест, той представя филма си "Когато се съмне", чиято прожекция може да гледаме днес от 21.00 часа в кино "Люмиер".

Г-н Паскалевич, нека да започнем с де­тайлите около историята на филма и с ре­шението Ви да направите филм, засягащ темата за Холокоста специално в Сърбия. Отчетохте ли го като риск в началото (от гледна точка на това, че в историята на киното има десетки добри филми на тази тематика), или напротив, като още по-го­лямо предизвикателство?

Лагерът на Белградското тър­жище, в който над 6500 сръбски евреи и стотици цигани са били избити по време на Втората све­товна война, днес се намира в са­мото сърце на Белград. Той е на­вярно единственото от свързаните с Холокоста такива места в Евро­па, което не е останало обозначено и е било напълно занемарено, пра­вейки от нашата столица посме­шище.

Нямам отговор на въпроса защо от близо 70 години, от Тито­вото правителство чак до сегашно­то, нищо не е било направено, за да се издигне музей на толерант­ността и да се почетат жертвите. Мисля, че става дума по-скоро за пословичната балканска немар­ливост, отколкото за политически или идеологически позиции. Вла­стите идват всяка година на място­то през декември, когато е годиш­нината, поставят венци и поемат обещания да започнат работа през пролетта и после всичко бива за­бравяно. И помислих, че някой трябва да направи филм за този ужасен концлагер, за да напомни на сегашното поколение какво се е случило там – особено сега, когато значителен брой млади хора в Ев­ропа, а и в нашата страна, толкова лесно възприемат крайно десните идеи, които са на ръба на неона­цизма. Друга причина е, че моят дългогодишен приятел и съсцена­рист Филип Давид е загубил голяма част от семейството си в този лагер в камиона с газ, наричан „душегу­бка”.

Той е преживял Холокоста, защото родителите му са го скрили при приятели в едно сръбско село. И филмът е базиран отчасти на историята на неговия живот. При всички случаи имах съзнанието за това, че има риск „Когато се съмне” да стане просто поредният филм за Холокоста, но изглежда, двамата с Филип Давид сме избегнали този капан.

Нека отидем още малко по- нататък. Все пак много хора, имам предвид публиката, коя­то не е запозната по-обстойно с подхода Ви към правенето на филми, могат да подходят с оп­ределен предразсъдък, имай­ки предвид темата. Специално на Балканите имаме и двете крайности, когато говорим за филми, засягащи малко или повече Холокоста – шедьоври като „Римейк” на Дино Муста­фич и не особено сполучливи продукции като „Трето полу­време” на Дарко Митревски...

Филмът ми не е направен, из­ползвайки познатите клишета. Това е интимна, съвременна ис­тория с размисли за миналото и за Холокоста и бих се съгласил с испанското издание El Pais, чийто най-виден критик го съпоставя с „Поляната с дивите ягоди” на ве­ликия Ингмар Бергман. Но фил­мът съдържа също така и крайно документални елементи. И нищо „изфабикувано”.Много от героите са взети направо от реалния живот, историите са истински и обстанов­ката е автентична. За съжаление, не съм гледал филмите, които цитира­те, за да коментирам как е там.

От филма става ясно, че го­лемият въпрос кои сме и кои си мислим, че сме ние на Бал­каните, все още Ви вълнува и все още не е решен...

Смятам, че сте прав, че ние тук на Балканите все още не сме съв­сем наясно относно собствената ни идентичност. Податливи сме на митове и преувеличаване на собст­вената ни историческа значимост (примерно „Ние сме най-умните и най-красивите”, „Ние имаме дух, а другите не”)... Все още не сме се освободили от много погрешни схващания, които ни оковават, дър­пайки ни като затворническо гюле на верига.

Как днешната ситуация с расизма и национализма рефлектира върху следващите Ви стъпки в киното, имайки предвид, че темата е харак­терна за цялото Ви досегашно творчество – темата за омра­зата към съседа и неприема­нето на другия, толкова добре уловена във филми като „Как Хари се превърна в дърво”, „Меден месец” и т.н.?

Боря се с национализма от две десетилетия. Често съм бил обвиня­ван в антисръбски позиции, защото не съм за Велика Сърбия. Това са безсмислици и е трудно да се обясни на скинхедовете, че когато нацио­нализмът премине границата меж­ду любовта към собствения народ и омразата към друг, това е много, много опасно и води до разрушава­нето не само на другите, но и на нас самите. За съжаление, времената на икономическа криза, в каквито живеем и днес, извеждат на преден план национализма, което за мен е краят на мисленето у човека. Спо­менавате филма ми „Как Хари се превърна в дърво”. Тъй като по оно­ва време нямаше как да го осъщест­вя в Сърбия, приех да го заснема в Ирландия. Мисля, че филмът беше съвсем ясна метафора за Слободан Милошевич, но ирландците го при­еха като свой собствен филм. Дори собствената им филмова критика го класифицира като един от най-до­брите ирландски филми за първото десетилетие на XXI век. Филмът си заживя свой собствен живот и вече няма значение дали тогава съм си мислил за Милошевич, или не. Това е силата на киното, когато си искрен, правейки нещо.

Няколко думи за автоцита­тите във филмите Ви. Попра­вете ме, ако греша, но нападе­нието над циганската сватба в „Когато се съмне” е почти до­словен цитат на сцена от „Сън в зимна нощ”...

Не цитирам само „Сън в зимна нощ”, но и почти всичко от „Буре барут”. За мен е напълно нор­мално да го правя, и то съвсем не процедурно, защото насилието постоянно присъства в нашия жи­вот и днес. Така че е напълно нор­мално да се връщам и към мотиви от старите си филми. Също така сцената от „Меден месец”, където хулигани на мотори нападат един от главните герои, също може да бъде открита в „Буре барут” и т.н.

Каква е историята на недо­вършената музикална пиеса във филма, писана в концла­гера от бащата на главния ге­рой? Въпросът може да е и по- широк: какво е значението на невербалните послания, на тишината, на неизречените думи в киното за Вас самия?

Музиката беше композирана специално за филма. Компози­торът е един от най-великите ки­таристи на света – Влатко Стефа­новски от Скопие. Заедно с него разгледахме някои негови все още непознати партитури и когато чух пиесата, която по-късно използ­вахме във филма, вече нямах ни­какви съмнения, че ще е тя. Това е. Музиката във филма „Когато се съмне” за мен представлява мета­форичната сила на устояващото изкуство като единственото нещо, което може да ни помогне да се издигнем над ежедневната банал­ност, неудачите и казуалността. Много съм внимателен, когато избирам музика за филмите си. А понякога тишината е дори по-сил­на от неправилно

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase