На 13 януари Георги Калоянчев трябваше да навърши 90 години. Актьор, който остави голяма диря в българското изкуство. Актьор, който имаше най-важното - любовта на публиката. За нас остава да направим така, че личности като него да не бъдат оставяни да тънат в забрава. В памет на Георги Калоянчев се изигра емблематичният спектакъл "Господин Балкански", а в главната роля бе неговият син Ивайло. Със съдействието на Сатиричния театър той бе любезен да се върне назад в спомените си за именития си баща.

За втора поредна година почетохте паметта на Георги Калоянчев с пиеса, писана специално за него. Как се почувствахте в неговата емблематична роля?

Доволни сме, че успяхме да го почетем и напомнихме за него. Това наистина е негова емблематична роля, но се чувствах добре. Аз играя Бай Ганьо по моя си начин, така, както аз го чувствам. Навремето той казваше, че не трябва да имитираш другите като под индиго, защото индигото винаги си личи. Иначе преживяването беше много силно, по някакъв необясним начин го усещах на сцената. В този спектакъл съм играл с него, той като Бай Ганьо, аз като Данко Хаирсъзина. Някак си го чувствах, сякаш го виждам, странна работа, трудно е за описване.

Две години него вече го няма. С какво ви липсва най-много?

Липсва ми най-вече като човек. С жена ми си говорихме наскоро по телефона, тя е в Лондон и й разказвам как все очаквам да го видя на вилата. Как седи на терасата с шапката, с цигара в уста и засмян. Но го няма... Липсва ми самият той. Той не беше от приказливите хора, да седнем на дълги приказки. С него можехме да изкараме в мълчание цял ден, важното бе, че е до мен. Не мога да обясня как ме боли, боли ме...

Публиката, която го е гледала със сигурност няма да го забрави. С какво обаче да го запомнят младите, които не са имали възможността да се докоснат до него?

С големия талант. Лошото е, че театралните му постановки няма как да бъдат видени. Имаше една идея да се записват, още Тодор Живков беше издал такава заповед. Но така и не стана, значи не са му изпълнявали и на него нарежданията. Никъде не може да се види това, което той е изиграл на сцената. В киното - да. Но театърът е мимолетно изкуство и смятам, че трябва да има един фонд за поколенията. Иначе си отива безвъзвратно. Така големи актьори ще оставят по-ярка диря и няма да бъдат забравяни. Не само Калоянчев. Баща ми не е направил пътека, той е направил булевард с ролите си в театъра. И за да продължим напред, ние минаваме по него. Лентата остава, но дано и тях времето не ги съсипе. Тези, които са имали щастието да го гледат в театъра, знаят за какво става въпрос. Няма как да бъде описано или разказано. А иначе като човек трябва да го запомнят, че всяка работа я правеше със сърце. Иначе нищо не става. Не може да си лекар и да не чувстваш призванието.

Негови са думите, че няма лоша публика, има лоши актьори...

Да, не само актьори - и режисьори, и драматурзи. Публиката няма как да бъде лоша. Тя идва, гледа и харесва или не видяното. За да не им хареса, има някой виновен, но не е публиката.

Ивайло Калоянчев със Стоянка Мутафова и майка си Валя. Снимка: Булфото

През годините често са ви сравнявали с него, това промени ли по някакъв начин живота ви?

Не често, винаги са ме сравнявали. Но аз по друг начин не съм живял и не знам дали го е променил. Промяна е, ако си поел в друга посока. Свикнал съм и не ми прави впечатление. Има хора, на които им тежи да вървят по пътя на известните си родители, потиска ги. Аз тръгнах в същата професия, където сравненията пък стават ежедневие. Гледал съм да си върша работата, колко успешно или не, е друг въпрос. Не ми е тежало, все пак те сравняват с нещо много високо.

Има хора, на които е тежко, че не могат да достигнат тази летва?

Ама не е и нужно. И той го казваше. "Ти можеш да играеш по-хубаво от мен или по-лошо. Но като мен не можеш". Би трябвало всеки да си тежи на мястото

Дълго време бяхте извън театъра. Той как го приемаше?

Ами бърбореше постоянно - не ти ли липсва, не искаш ли пак на сцената... Да, липсваше ми, затова и се върнах. Това си е като зараза.

Зараза, но пък доста време бяхте извън сцената - цели 11 години. Какво ви върна?

Да, това е много време. Отчасти се върнах заради тази зараза, отчасти така се стекоха обстоятелствата. Тази работа е като колелото, като я научиш, е за цял живот. Бързо си припомняш какво е било. Но винаги ми е липсвал театърът. През този период съм гледал постановки и съм си мислел как бих изиграл дадена роля. После пък те подхване ежедневието, после спомените се връщат. Пак казвам, това е зараза. Със завързани очи да ме закарат на сцена, ще я разпозная. Тя мирише по особен начин, има нещо специфично.

А Вие докога ще бъдете на сцената, до края на живота ли?

То обикновено е така. Баща ми казваше, че ще слезе от сцената, когато забрави за какво е на нея. За съжаление, животът го накара да спре преди това, защото не можеше да ходи.

Това ли беше най-тежкият момент за него?

Той никога не го каза, но си личеше. Беше си с акъла, само дето не можеше да ходи. Ако беше продължил да играе, щеше да живее по-дълго. Ето, Стоянка още играе, това я крепи - ангажиментите. Гледаш я  - едвам върви, но стъпи ли на сцената, става друга.

Има ли опасност Георги Калоянчев да бъде забравен?

Не би трябвало да бъде забравен нито един актьор. Трябва да се почитат и да се напомня за тях. Дали ще е с представление, дали ще е с нещо друго. Калоянчев е един от създателите на Сатиричния театър, ако не бяха той и Нейчо Попов, тази сграда щеше да е нещо друго.

А защо спектакълът в негова памет не беше в Сатиричния театър?

Не мога да кажа, може би въпрос на организация.

Какъв е начинът да не се забравят тези актьори, достатъчно ли е с една постановка годишно?

Не знам, не мога да дам рецепта. Аз няма да го забравя никога, но поколенията се сменят. В една Русия например успяват да запазят спомена за своите изтъкнати творци. Ето да вземем Апостол Карамитев. Какво се прави, за да може хората да си спомнят за него? Нищо! За Парцалев? Пак няма, а не би трябвало да е така.

Толкова ли ни е къса паметта?

Живеем в забързано време с много проблеми. Но една нация, която не помни тези хора, е обречена. Не говоря само за актьорите, за всички, които са направили нещо значимо за родината си. Ще се повторя, в театъра всичко е мимолетно. Един художник оставя картините след себе си, виждаш какво е направил. До утре мога да говоря за баща ми, но като не си го видял, можеш да казваш "да, супер е", но нямаш поглед и собствена преценка. За съжаление, аз не съм от толкова инициативните хора, не мога да се бутам пред институции. И жена ми много пъти ме упреквала - на теб трябва да ти се каже какво да направиш.

Роди ви се внук, който носи името Георги Калоянчев. Ще се радвате ли да тръгне по пътя на вашия баща?

Стига да го иска и желае. Нищо насила не става. Против съм да казвам на децата какво трябва да правят. Малкият ми син три неща смени досега. Записа се в Лондон международно спортно право, изкара една година и каза, че това не е за него. После се прехвърли да става пилот, сега наскоро ми каза, че иска да кандидатства в НАТФИЗ за актьор. Но му казах първо да завърши започнатото, а после да прави, каквото иска.

Вие ще го насърчите ли за сцената?

Ако иска и става - да. Защото той може много да иска, но ако не става, всичко ще бъде напразно.

При вас как се получи?

Мен ме скъсаха на първия изпит. Спомням си, че ме беше по-страх пред баща ми да изляза, отколкото на самия изпит пред комисията. После ме приеха, като ми помогана факта, че можех да импровизирам на момента. Има колеги, като научат нещо по един начин, и са като кон с капаци. Не могат да излязат от наученото и когато режисьорът иска нещо друго - блокират. Нашата работа изисква да си гъвкав.

Имало ли е момент, в който баща ви е искал да ви спре за театъра?

Не, винаги ме е подкрепял. Дори си спомням случай в театъра, по време на репетиции го гледах и му казвам: "Татко, защо не го изиграеш по еди-какъв си начин". Нищо не каза, но на следващия ден го направи и дойде при мен с думите: "Да, така наистина е по-добре". По-късно пак съм коментирал и той го пробва. Независимо дали ще се получи по-добре, или по-зле. Слушваше се в съветите. Разбира се, по-често той беше в ролята на съветник и на мен, и на колегите си. Но добронамерено, с чисти помисли.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase