Животът, който показваме, че водим не винаги е онзи истинският. Какво се крие под повърхността се опитва да установи театралният спектакъл  „Мъртвия град“, режисиран от Василка Йорданова. Постановката може се играе в малката зала на Театър „Сълза и Смях“, а ролите са поверени на Ирмена Чичикова, Христо Терзиев и Марина Александрова - Мандарина. С нея именно си поговорихме за професията на актьора, навиците и живота.

Как влезе в „Мъртвия град”?

Като човек на свободна практика винаги съм търсила някакви представления, които да са камерни, мобилни и да се играят на много места. Все пак нямаме силата на държавен театър, но за нас внушението, което предаваме е важно да е на ниво.Прочетох пиесата, грабна ме, защото е съвременна и интригуваща. Проблемите, които са зачекнати в нея са всъщност едно вечно присъствие. Задава въпроси, които и хората вечно си задават.

Вечно като инертността и навиците, които убиват едно място ли?  Кой е  всъщност този мъртъв град?

Възможно е да се каже, че градът е събирателен за всички хора, които вече живеят предимно в мегаполиса. В пиесата се разказва специално за Петербург. Той е потъвал два пъти. Бил е изгарян, потушаван по време на различните режими. Но всъщност проблемите могат да се пренесат спокойно в който и да е град, тъй като това са проблемите на нашето общество днес. Трудно ни е да се отлепим от материята, а именно тя ни привързва към тези земни неща. Покрай тях забравяме да се огледаме и осъзнаем, че има една вечност, която кръжи около нас. Дори, когато умрем, трябва да оставим нещо след себе си, но то да е съществено,  а не къща, телевизор, хладилник. Оставете тези мъртви, мимолетни провокации на съвременното общество. Те се постигат за кратко време, но всъщност не са ни необходими. Всъщност това е  посланието в пиесата.

Ти едва ли държиш на "мимолетното" и все пак без него не може.

Опитвам се да преценя. Водя борба, не само като човек, който е художник, поет, актьор. Занимавам се с много неща и се хващам как съм обсебена да покажа какво ме вълнува като артист. В същото време се хващам на моменти как си мисля: „Ти имаш дете, трябва да му осигуриш хляб, материална база.“ За съжаление навсякъде тези професии не са добре платени. Рискът е огромен. Идват приходи, които свършват бързо, защото не са постоянни. Ако пък играеш в държавен театър, парите са много малко и се чудиш кому е нужна тази саможертвеност. После се питам: „А изобщо нужен ли е театърът, картината"... и се сещаш в каква дилема е човек всеки божи ден: дали да оцелява духовно или материално. Големият въпрос е как се съчетават двете неща. Правиш това, което радва душата ти. Виждайки, че и други хора се заразяват и са готови да откликнат, ти се струва достатъчно. Е, има го и момента, когато получиш сметката за телефона. Колебаеш се дали да дадеш парите за това или да отложиш това плащане за по-късно.

При теб е явно какво надделява, но защо избра това, вместо някой по-лесен път към "успеха"?

Това е въпрос до възпитание. Приемане на изкуството трябва да има от най-ранна детска възраст . Това не е материя. Икономиката не зависи от нас, но е белег за развитието на едно общество и за да има любов към театъра, музиката и другите изкуства, те трябва да се поливат и редом да са важни за българското образование, колкото е математиката, информатиката. Все пак от това зависи емоционалното здраве на една лично, на цял народ.

Професията на актьора звучи примамливо, а като че ли хич не е.

Трудна е. Чувстваш се неудобно като имаш частни проекти. Често се озоваваш в позицията на човек, който проси. Унизително е, но същевременно няма по-голяма награда за нас, когато срещнем някой, който ни каже, че харесва спектакълът, в който си участвал.

Има ли някакво раздвижване във вашата професия, покрай сериалите и филмите, които се снимат вече и у нас?

Започват да се променят нещата. Идват реформи в театъра. От друга страна закриват се сцени. Моят апел е тогава  пък, ако ще минаваме на частен принцип, управниците ни да помислят как да облекчат меценатите, а да не им пречат. Аз се занимавам с частни проекти и не мога да разбера как сме единствената страна, която няма точна и ясна конкретност върху закона за меценатството.

Разкажи повече за този проблем?

Оказва се, че има хора, които искат да дадат пари за даден проект. Могат да помогнат, но когато даряват, трябва да платят нещо като десятък. Безумно е да дават процент, защото са дарили пари. Не е честно. Трябва да се освободят хората, които дават за изкуството. Те трябва да са облекчени, за да може и ние да съществуваме и в частна форма. Дори напълно бих подкрепила закон, в който се въвежда и данък култура - както има пенсионен, данък въздух. От заплатата на всеки по 5 лв на месец да се дават за фонд изкуство и култура. Така ще има взаимодействие. Да има нормален кръговрат и място за всеки под слънцето.

Цялото интервю, вижте в Tialoto.bg

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase