Аз Съм Българче и обичам Турция

Ако сте ходили в Турция само до Инстанбул, на почивка в Кушадасъ, Мармарис, Бодрум или Анталия, значи никога не сте били в Турция
30 авг 2005 12:10, Кирил Христов
Аз Съм Българче и обичам Турция
Одрин, Наргилета, автентичен турски автостоп и живот в изоставената църква. Снимки: Десислава Маринова

3-ма човека с колела и двама авто-стопаджии тръгваме на пътешествие из непознатата Турция, за да опознаем страната такава, каквато наистина е.

Една седмица преди пътуването се обадих по телефона на свиленградска автобусна фирма превозвач, за да попитам има ли проблем да кача колела в рейса, дали има достатъчно място и колко пари ще трябва да се доплатя, евентуално. Секретарка с много сладък глас ми обясни, че няма никакъв проблем. Проблем, разбира се, впоследствие имаше, защото рейсът не се пълни с багажа на хората и фирмата докарва по някой друг лев от превозване на автостъкла и акумулатори.

От самото начало шофьорът, който изглеждаше ама точно като шофьор на рейс, заяви при вида на трите полуразглобени и приведени в компактен вид велосипеда, че „тая нема да стане“ и „това нема да го бъде“. Последваха няколко телефонни разговора, след които успях да се добера до шефката на фирмата, която се извини и каза, че нищо не можела да направи, че вярно сме си били купили билети, че вярно сме били попитали преди това за колелата, ама така се били стекли нещата, че не знаела как да действат.

Ядосано й затворих телефона, отидох при шофьора на рейса и му казах, че съм говорил с пряката му началничка и тя е наредила колелата да бъдат качени. В България заплахата и железни врати отваря. Веднага в автобуса се появи тайно багажно отделение, което с лекота погълна трите колела и леко поизнервени ние отпихме по глътка джин с тоник, отправяйки се към страната където думата „проблем“ се произнася само и единствено като фразата „no problem“.

Преди да прекосим границата с моите приятели - общо 5 човека, се оказахме в неприятната ситуация да замръкнем на Капитан Андреево, където няма как да спиш, защото квартири се намират много трудно. Не че сме искали да спим на квартири, тъй като бяхме оборудвани с палатки и спални чували, но се оказа, че вечер минават военни, които преглеждат района със скенери за топлинно лъчение. Така че войниците ви виждат отдалеч на екраните на техните апарати като малки жълто лилави фигурки сгушени зад някой храст до граничната бразда.

След като се оказа, че няма как да спим преди границата, решихме да спим на самата граница, което се оказа доста по-комфортно, отколкото съм предполагал. Мястото за отдих се намира точно след митническия контрол от българска страна, зад двата Duty Free Shop-a, непосредствено до тоалетната и една кофа за боклук. Вместо да спим, почти цяла вечер бяхме забавлявани от лелката на тоалетната, която ни посвети във всички тънкости на тоалетния бизнес. След почерпка с малко джин, тя дори ни даде бонус – няколко посещения до отходното място напълно безплатно.

Ако сте ходили в Турция само до Инстанбул, на почивка в Кушадасъ, Мармарис, Бодрум или Анталия, значи никога не сте били в Турция. За редовния турист това е страна с красиви пренаселени курорти, понякога излизащи по-евтино от морска почивка в България. Турция обаче е нещо много повече. Това нещо няма да го видите по плажовете, пълни с чужденци - предимно руснаци и германци точно както на Слънчев Бряг или Златни Пясъци. В Турция основната забележителност са самите турци и липсата на време.

Първият град, в който влязохме, беше Одрин или Edirne. Там наистина нямате нужда от часовник, защото годината е някъде около 1960-1980, така че няколко минути разлика са абсолютно без никакво значение. Можете да видите магазини, точно както бяха у нас през 1982, например. Дядовци с колички двуколки продават плодове и лакомства, като местят сергията на колела според това в коя част на града бизнесът върви по-добре в дадения момент. На светофарите няма хлапета, миещи стъклата на колите, но има дядовци с цигулки, които забавляват шофьорите с „песен на ухо“ за някоя и друга стотинка. Аз лично не видях тези хора да изкарват пари, но пък за сметка на това усмивката не слезе от лицата им.

Мой приятел - заклет пушач, с удоволствие забеляза, че турските цигари нямат смъртоносни надписи по кутиите си, хората пушат навсякъде, дори и в магазина, а дори и посетихме заведение с надпис на вратата: „Заведението е само за пушачи“. Просто и ясно.

Няколко бързи факта: 1 нова турска лира (YTL) е около 1,20 лв. Кока-Кола 2 литра=2 лири. Кутия маркови цигари - 3 лири. По-обикновени - лира и половина. Една бира... е тук е малко кофти - под 1,50 YTL в магазина няма, като по-добрите бири са поне 2 YTL. В заведения цената е от 3 YTL нагоре. За твърд алкохол по-добре да не говорим. И най-евтината им ракия е от 20 YTL нагоре. Затова един от приятелите ми бе тръгнал с 12 бутилки контрабанден алкохол, прелети в двулитрови туби. Имайки предвид, че момчето пътуваше на автостоп, това си е истинско геройство.

В Турция почти никой не пие кафе, но всеки пие турски чай, който на турски пак си е „чай“ и цената му варира от 0.40 YTL до 1,00 YTL, в зависимост от заведението.

С 20 килограмов самар и компанията на две крехки момичета (след като стопаджиите ни зарязаха), решаваме да хванем рейс до Кабатепе, откъдето ще си вземем ферибот за Гьокчеада, малък симпатичен остров на разстояние около 600 км от София. Той е популярен главно сред сърфистите в България, като къмпингът на плажа Aydincik (Айдънджик) е населен с не по-малко от 30-40 българи по всяко време на летния сезон. Дори и сърф училището там е българско, а половината заведения са с 50 процента българско участие.

За плажа и морето около острова няма какво да си говорим, само ви трябва една маска и шнорхел и се пренасяте във филм за подводния рай. Пасажи от всякакви пъстроцветни риби, дебели, плоски, грозни, дълги, красиви и дори такива, които подскачат над водата и преминават около вас. Най-хубавото е липсата на медузи и всякакви гадости, като изключим морските таралежи, разбира се, които са доста бодливи и обичат да се скатават в малки дупки по камъните. Не е чак толкова страшно да ги настъпите. Няколко човека вече пробваха и са сравнително добре.

Огромни пасажи от малки риби изпитват очевидно голямо удоволствие да ви ескортират, докато плувате и ви следват неотлъчно във всички посоки. Наличието на риба е толкова голямо, че след като видяхме как един българин хвана жива риба с ръка от морето, не издържахме и извадихме въдиците. Най-тъпото от цялата работа е, че хващахме огромни количества неизвестни за нас видове риба, а въобще не знаехме дали става за ядене. В интерес на истината целия улов бе ядлив, а още повече беше и доста вкусен.

За тези, които ги мързи да седят над въдицата и рибарските такъми, препоръчвам да посетят рибния пазар, където се предлага всичко. Ценоразписът започва от 5 YTL за килограм риба, като достига до около 30-40 YTL. В интерес на истината има и сардини, които не са включени там – 1 кг за 2 YTL, като щом си изберете рибата, две момчета я почистват светкавично и напълно безплатно. За 2 лири си купувате и кюмюр (въглища, ако не знаеш) и с помощта на малко бензин си правите чудесна жар за приготвяне на вечеря директно на плажа.

Рядко на пазара ще бъдете излъгани, като рядко и ще успеете и да похарчите повече от 3-4 лири. Три килограма домати се дават за лира, като продавачът, вместо да сложи магнити под везната, ви дава поне половин килограм отгоре като бонус. Ако искате да си купите килограм чушки, например, ви напълват поне кило и половина, за да останете доволен и да се върнете пак при тях.

Като бонус, че сме похарчили огромната сума от 2,50 YTL за 3 кг домати, една лютеница, чушки,лук и картофи, продавачът ни подарява една диня и един пъпеш. Има и такива хора.

Трябва да имате предвид, че на Гьокчеада сянката е почти непознат лукс, така че ако имате желание да ходите на къмпинг, добре погледайте какво се случва, когато сложите пиле във фурна на грил. Това ще ви се случва всяка сутрин на изгрев слънце, докато не се предадете и си потърсите друго място за нощувка. Квартирите и доста сносните семейни хотелчета, някои от които суперлукс, са около 10-15 YTL на вечер. Ние открихме прекрасна малка изоставена църква, намираща се под огромен хълм, на малък скалист плаж. Липсата на покрив е екстра, тъй като, заспивайки вие гледате обсипаното със звезди небе. Ако искате, можете да се намажете и с лечебна кал от смърдящо на сероводород солено езеро.

След няколко дни почивка и пушене на наргилета в автентични турски заведения, намиращи се по върховете на хълмовете на острова, аз и моята приятелка решихме да проверим силата на автостопа в азиатската част на Турция. Сутринта от острова хващате ферибот до Чанаккале за скромната сума от 5 YTL . Още с пристигането отивате до „Tourist information“, където освен информация, предлагат и помощ на изгубени туристи. За нула време хората от информацията ни уредиха безплатен охраняем паркинг за колелата и дори получихме карта на страната с автограф и целувки от красивата служителка в бюрото.

Ако чакате с момиче на автостоп, можете да сте сигурни , че няма да стоите повече от 15 минути. Ние рядко успявахме да постоим повече от 7-8 минути, без да се возим на превозно средство, като донякъде това започна да ме изнервя, защото нямах време дори да изпуша една цигара на спокойствие. Там шофьорите имат навика да спират и да ви предлагат да ви закарат, дори и без да се налага да стопирате. Има и такива хора.

Още на втората кола, на която се качихме, попаднахме на млад, 30-годишен турчин, с много приятен английски за разлика от голяма част от населението на страната, който, освен че не слушаше турски маанета в колата си (и не пушеше цигари, което е вече странно), си падаше по хубава музика, ски и гмуркане. Именно от него получихме ценна информация за добри и евтини места по средиземноморието в Турция за гмуркане и не-пренаселени плажове с ниски цени.

Култовите места са 3: Фетие, Каш и Олипмия. И трите се намират на пътя по плажната ивица между Бодрум и Анталия. Самите турци постоянно пробваха да ни откажат да посещаваме големите им курорти, защото там било „мръсно, пренаселено с туристи и скъпо“.

Не можах да повярвам как нашият шофьор ни закара да малко, приятно курортно селце по пътя за Измир, до луксозната лятна вила на дядо си и там пред цялото му семейство заяви, че няма да ни пусне да си ходим, преди да останем една вечер на гости у тях. Пред перспективата да спим на плажа, това беше като дар Божи (или дар от Аллах, в зависимост от желанието на клиента). Аз лично не можах да повярвам, как тези хора ни хранят обилно, подслоняват и то без дори да ни познават, като на няколко пъти вметнаха, че можем да останем и седмица, ако пожелаем. Специално за нас бяха подготвили огромна спалня с малки дискретни лампички около леглото, а банята бе по-огромна от стаята ми у нас. Има и такива хора.

За да не прекаляваме с гостоприемството, на сутринта си тръгнахме, за да продължим на юг в посока Средиземно море. За съжаление пътят минава през 4 милионния Измир, в който е ужасно лесно да се загубиш. За щастие се добрахме с малък автобус до автогарата на града, която е като софийската, само че 4 пъти по-голяма и освен това има 2 подземни етажа. На всеки етаж има по около 50 терминала.

Веднага щом направихме отчаяни физиономии на изгубени туристи, към нас се приближи младеж, който веднага предложи да ни помогне, без дори да сме поискали помощ. За 10 минути ни уреди евтин автобус, с който да напуснем града и каза на шофьора къде точно да ни остави, за да си хванем автостоп. Има и такива хора.

След около 4 стопа се озовахме в малкото селце Селчук. Скитайки се по улиците, бяхме подбрани от турски бизнесмен, занимаващ се с кожи, който щом разбра , че сме от Булгаристан, ни покани на чай в магазина си и каза че в страната ни има хиляди приятели. След 10-минутен приятелски разговор, той ни убеди да му гостуваме в хотела му срещу скромната сума от 5 лири на вечер.

Знам какво ще си помислите. Че сме спали в обор или нещо такова. Нищо подобно. Стаята бе с огромна спалня и огромен вентилатор в нея като от „Индиана Джоунс и храма на обречените“, лична, чисто нова баня и тоалетна (с чиния), а точно пред вратата има и малък басейн, който се използва за събуждане след измиването на зъбите. Освен това се използва и вечер за по няколко дължини преди лягане – помагало за съня. Оказа се вярно.

Нашият домакин си умираше от радост вечер да си говори с нас, на по коктейл водка с лимонов сок и резени портокал и много лед. Към това винаги ни сервираше изстудени праскови, смокини, диня или пъпеш. Краят на вечерта задължително се поливаше с бутилка бяло вино – гордост на винопроизводителите от района на Селчук. По проста сметка само алкохолът, който изпихме за двете вечери престой, надхвърляше сумата от 80 YTL. До последно бях сигурен, че това ще трябва да си го платим на тръгване, но се оказа, че сметката за нощувки и вечери на двама човека е само 26 YTL общо. Да не говорим, че домакинът ни возеше постоянно с колата си до плажа. Има и такива хора.

Сред толкова много добри хора навсякъде около теб, в първият момент се чувстваш малко неудобно от самия себе си и дори да си се смятал за добър човек, започваш да се поставяш под въпрос. За щастие, всичко си идва на мястото щом минеш българската граница на обратно.

Отново среща със същества от трети вид. Незнайно защо на автогарата в Пловдив за първи път шофьор на рейс ни поиска пари, за да качим колелата си, при положение че имахме само една раница багаж освен тях, а другите хора качваха матраци за легла. Проблемът не беше в подкупа от 10 лева, а за това че имахме точно 21 лева български пари при цена на билета 9 лева на човек.

Пробвах да обясня на шофьора от „Витоша Експрес“, че багажникът му така или иначе е празен и че в София ще ни чака човек и той ще си получи 10-те лева, а колелата ще останат в автобуса като залог, докато му ги дадем. Не. Той не се трогна от това, че не можем да се приберем и че сме на нулата. Него не го интересувало. Има и такива хора... за съжаление.

Как в 70-милионна Турция не можа да се намери един толкова малък и злобен човечец. Как там хората не чакат да им поискаш, а сами ти предлагат помощта си. Защо нито един турски шофьор на рейс не ми поиска пари за багажа ми? И за какво ти е багажник, който седи празен, а клиентите ти седят на последните 150 километра от дома умрели от глад? Благодаря на фирма „Витоша експрес“ за свинското обслужване. Едва ли ще ползвам техен рейс някога повече.

Тъй или иначе се обърнахме към доброто старо БДЖ. Вярно, заради пороите линията е леко прекъсната и трябва да се прекачвате на рейс за отсечката Септември – Ихтиман. За първи път се почуствах изцеден от път. За 24 часа карах колело 50 км, возих се на ферибот, три пъти пътувах с рейс и два пъти - с влак.

Малко ми е гадно, като отново се потапям в Bulgarian reality. То се оказа, че е по-добре да си българин в Турция, отколкото у нас. Или както каза един пич - Раиф, живял 33 години в България и изгонен с цялото си семейство през 1989 г: “Обичам България и ми е мъчно за нея. Не мога да ги разбера хората, които се мразят. Защо трябва да мразиш, като можеш да обичаш. Всичко е толкова по-лесно като хората се разбират“.

Ами... всичко е толкова по-лесно като кажеш: „Я, си гледай работата. На мен ми е добре, щом на тебе ти е зле“.

Има и такива хора, а ми се щé да няма.

Обичам България, но не чак всичко българско и родно.