През юли 1995 г. една снимка се появява на първите страници на вестниците по целия свят. На нея се вижда жена в бяла пола и червена жилетка, която виси от дърво край Сребреница в източна Босна. Надписът гласи: "Обесената жена".

Казват, че една снимка струва хиляда думи, а тази е казала всичко за войната в Босна и Херцеговина.

Тя разказва за предателството на Сребреница, където най-тежкият геноцид в Европа след Втората световна война се е случил само дни преди снимката да бъде направена. Тя символизира убийственото "етническо прочистване", което се провежда в Босна и отчаянието и безнадеждността на босненските мюсюлмани (бошняци), които са нейните жертви. Това беше също и обвинителен акт за общото безразличие на широкия свят към мрачната реалност на това, което се случва на прага на Западна Европа, и за нейния неуспех да го спре.

Тази анонимна жена е една жертва в конфликт, който оставя 100 000 мъртви, 20 000 до 50 000 жени и момичета, изнасилени и около 2,7 милиона души разселени. Но освен снимката, смъртта на онази жена щеше да остане незабележима - както много други. Изглежда нетърпимо, че не трябва да знаем името и историята й.

Миналата седмица бившият босненски сръбски военачалник генерал Ратко Младич, така нареченият "Касапинът на Босна", който стои зад клането в Сребреница, загуби жалбата си срещу доживотната присъда за геноцид, военни престъпления и престъпления срещу човечеството.

Преди години обаче на журналистите от вестник The Guardian им отнема месеци докато разберат коя е жената от ужасяващата снимка.

Тя се казва Ферида Османович, на 31 години. Нейният съпруг Селман, на 37 години, е сред около 8000 мъже и момчета, взети от Сребреница от босненско-сръбските сили. След това са избити.

През април 1996 г.  фотографът Лин Хилтън и журналистът Ким Уилшър пътуват до село близо до Тузла в североизточна Босна. Там намират децата-сираци на Ферида и Селман, Дамир на 13 и Фатима на 10, които били отседнали при баба си по бащина линия и други роднини. Това било едно от най-тъжните интервюта, които мъжете провежадат.

Фатима казва: "Знаем, че майка ни се е обесила. Отидохме до гроба й, но той нямаше име, просто "Обесен" на написано на дървена табела. Затова написахме името й върху нея с флумастер."

Дамир си спомня часовете преди изчезването на майка му: "Беше втората ни вечер в лагера и майка ни ни сложи в леглото. Спахме на асфалта с одеяла. Тя каза, че ни обича, пожела ни лека нощ и легна до нас. След това се събудих в полунощ и тя не беше там."

На 16 юли Ферида, погубена от мъка, че е загубила съпруга си, се е измъкнала до близкото дърво и оплела черния си колан и кафяв шал в примка. В 7:30 сутринта на следващия ден тялото й е открито от група деца. Снимката е направена от хърватския фотограф на свободна практика Дарко Бандич, който много по-късно разбира коя е тя.

Подобно на много други бошняци, Османович били обикновено семейство, което живее в незабележим дом и има прости надежди за мирно бъдеще. Поколения Османовичи са обработвали земята в Подсевар, на 20 мили от Сребреница, близо до границата със Сърбия. Селман, ключар, и фермерската дъщеря Ферида, сключват брак през 1980 г.

През 1992 г., когато войната в Босна се разпространи от съседна Хърватия и силите на босненските сърби започнаха да прогонват бошняци от домовете им, Селман и Ферида бягат с децата си в Сребреница. Те мислят, че там са в безопасност. Но грешат.

Случилото се в Сребреница е добре документирано и ще остане един от най-срамните провали на международната общност в историята. Градът е обявен за "убежище на ООН"; на основното му мюсюлманско население, пълно с бежанци, е казано да предаде оръжието си на международни миротворци.

Тогава ООН изоставя Сребреница на кървавата й съдба. Кой би могъл да забрави образа на Младич, който разрошва косата на младеж в анклава ... преди да нареди всички мъже и момчета да бъдат убити.

Хабиба Османович, майката на Селман, казва, че е отказал да избяга в гората, както са направили някои, без семейството му, защото "той бил оптимист. Той вярвал на Запада."

"Нямаме баща, а сега нямаме и майка", казва Фатима. Всички в стаята плачат, включително и двамата журналисти.

Ирена Корич, която е само на шест и живее в Сараево, когато започва босненската война, а сега живее в Токио, също разказва своята история пред The Guardian.

"Означава много да знаеш, че хората все още мислят за нас. Бях дете от смесен брак между "босненски сърбин" и "босненски мюсюлманин". Поставях тези термини в кавички, защото преди войната те бяха безсмислени", казва Корич.

"Младич отприщи толкова много зло, но в крайна сметка не успя и ще изгние в затвора. Това е нещо като справедливост, но няма да върне хилядите души, които са изгубени. Хората не осъзнават колко ужасно е било. Те никога не са виждали дете да умира от изстрел в главата от снайперист, докато е вървяло към училище."

Ибрахим Софич, журналист от Балканската служба на Al Jazeera, разказва: "Трудно е да се разбере, че Европа е позволила тези престъпления и цялото това зло да се случат в Босна през 90-те години. И е трудно да се повярва, че Европа и светът са научили уроци от босненската трагедия. Загубихме детството си, здравето си, загубихме части от тялото си и семейството, приятелите... Европа и светът наблюдаваха това и си затваряха очите."

Емир Сулягич, директор на мемориала в Сребреница и бивш босненски министър на образованието, се е приютил в Сребреница в началото на 90-те години и се е отървал от клането, тъй като е бил нает като преводач на ООН. Той приветства решението по жалбата на Младич, но каза, че то не "затваря главата" за бошняците.

"Той не извърши геноцида в Сребреница сам. Кога ще се разправяме с хората, които са изпълнили поръчките му? Всички знаят кои са, босненската съдебна система знае кои са", казва той. "Тези момчета са масови убийци, те са в  кръв до коленете и се разхождат като свободни мъже. Това означава, че босненците все още не се чувстват напълно в безопасност - и кой може да ги обвини?"

Фатима и Дамир са оцелели от войната и са се върнали да посетят Сребреница. Смята се, че и двамата все още живеят в Босна.

Има толкова много други ужаси в страната. Тази история дори не беше най-лошата, за която журналистите пишат, но е една от най-сърцераздирателните, а и журналистиката в крайна сметка е да назовем безименните, пишат от The Guardian.

Тя не беше "Обесената жена": тя се казваше Ферида Османович.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase