Мамо, не искам да идвам в България... Покъртителна история на мизерия и псувни от болницата в Плевен

Снимка: Yoni Petkova

14 / 18

Отворено писмо, в което описва ужаса, през който е минала със сина си в една плевенска болница, написа българка, живееща в Белгия. В него тя описва травматичните си преживявания от Детската хирургия към Окръжна болница в Плевен, където се е наложила спешна операция на сина ѝ. По думите ѝ се е натъкнала на мизерия, обиди и непрофесионално отношение. А детето проплакало: "Мамо, никога повече не искам да идвам в България!"

Ето какво разказва Йони Петкова в публикация във Facebook:

Пиша този текст със сълзи в очите. Не защото мразя България, а защото я обичам. Именно заради здравеопазването, отношението в институциите, пътищата и страха, който винаги съм изпитвала, не съм се върнала да живея тук толкова години. Никога не съм си представяла, че най-големият ми кошмар ще се случи именно на 12-годишния ми син!

Днес е третият ден в Детска хирургия към Окръжна болница гр. Плевен. Трети ден не мога да се храня, което е най-малкият проблем! След всичко, което преживявам и виждам, просто нямам точните думи, с които да се изразя…

Синът ми е роден и е израснал в Белгия. Българският не е неговият първи език. Въпреки че сама съм го научила да чете, пише и говори на родния ни език, не го владее свободно. Той учи в една от най-силните STEM - Latijn програми в Белгия и мечтае един ден да стане лекар. Вместо да се възхищава на българското здравеопазване, днес вижда неща, които едно дете не би трябвало да вижда и да преживява.

Преди спешната операция ми казаха, че няма как да остана с него в обикновена стая и да го оставя сам или да заплатя VIP стая, което приемам. В същото време в непосредствените стаи се приемат възрастни пациенти заедно с други непълнолетни деца, които остават сами. И също има други деца с майките си или бабите си! Не мога да разбера как е възможно във Детска хирургия възрастни и деца да бъдат настанявани в едно и също отделение, докато на родител се казва, че не може да остане при собственото си дете!

Очаквах поне нормални условия.

Вместо това влязохме във стая с непочистен хладилник, в който имаше банки с кръв, лекарства, медицински материали и чужди вещи

След настояване от моя страна беше почистен единствено хладилникът…със спирт, въпреки ,че първоначално ми казаха, че това ще стане чак на следващия ден. Едва днес, на третия ден, друга медицинска сестра почисти цялата стая. Разбрах, че се е върнала от Германия. Само тя и Анестезиологът се отнесоха с уважение, спокойствие и човечност към нас. Такива хора трябва да бъдат ценени и да бъдат пример.

Тоалетната и банята са в недопустимо състояние. Вратата е счупена и трябва да я подпирам с пластмасов бидон, за да има детето ми поне малко лично пространство. Няма тоалетна хартия. Няма сапун. През нощта нямаше дори работещ термометър и мои близки трябваше да купят нов!

Още в Спешното отделение бях обиждана. Докато снимах ехографската снимка на собственото си дете, която вече беше дадена на мен, лекарка започна да крещи и да използва вулгарни думи пред други родители и болни деца: "Ебахти хората!" (казах ѝ,че това е нормално и дори в Белгия ни ги изпращат през приложение, за да ги имаме и не). Тя не ме разбра и продължи да обижда, едва когато дойдох на нейното ниво тя спря!

Също така по време на престоя си нито веднъж не видях медицински персонал да извършва манипулации с ръкавици или маски …(напротив те имат дълги нокти, лак , пръстени, гердани!) След нощна смяна влезе директно рошава и сънлива без да си е измила и зъбите!

След като синът ми излезе от упойката, ми каза, че са му удряли шамари, за да го събудят, че са го накарали сам да стане и да се премести на носилката докато не си е усещал тялото и всичко това докато са го навиквали и бутали. Била съм многократно в операционна и знам, че стандартната практика е пациентът да бъде преместен от медицинския екип със специални помощни средства или заедно с чаршафа, върху който лежи и така директно на медицинското легло, което има непосредствена височина като операционната маса! Когато ми го върнаха, трябваше аз да помагам (да го вдигна ), за да го свалим от носилката и да го прехвърлим на старото легло във "VIP" стаята. Разликата във височината беше около 40-60 см. Това му причини силна болка в оперираното място и той крещеше. Бях ужасена.

(Чувствах се виновна… преди това помолих да го оставим докато поне се съвземе и стане сам, казаха не ще помагаш или ще гледаш! Пълна простотия!

След като няколко пъти ми беше говорено с висок тон без реално аз да предизвикам това ,спокойно попитах една медицинска сестра защо не използват ръкавици и с какво право ми повишава тон и се държи така с мен и с детето ми.

Отговорът ѝ беше:

"Ходите в чужбина и чистите, и ринете, а като се върнете тук, се правите на голяма работа."

Отговорих и, че не работя това. Но дори човек да го прави, няма нищо срамно в честния труд. Никой няма право да унижава друг човек заради професията му. Същата, след като видя фамилията на сина ми, с особен тон започна да го пита дали знае турски. Моето дете говори седем езика. Но най-важното е, че е дете и заслужава уважение, независимо как се казва, какъв език говори или откъде идва.

Най-големият ми шок е, че и днес, на третия ден, не знам какво точно се е случило по време на операцията. След нея лекарката ми разказа една версия. После каза, че не е казвала това, и ми разказа друга. Вървях след нея буквално по коридорите, за да получа информация! А тя казваше: КАЗАХ ВИ ЧЕ ИМА РИСК цели 4 пъти! Питах я какъв тя не каза конкретно! На следващият ден отново отрече предишната версия и ми разказа трета. Като майка аз не знам на коя версия да вярвам. Не искам различни истории. Искам истината. Искам ясно и честно обяснение какво се е случило с детето ми по време на операция !

Друго …

виждам олющени тавани, следи от течове, стари и кошмарни носилки, занемарени асансьори, неподдържани санитарни помещения, тежка миризма и щурци в стаите! Един от тях беше върху възглавницата на детето ми (след оперативно).

Излязохме да се разходим в двора, защото след операцията движението е важно за възстановяването. Вместо място за спокойствие виждаме обърнати кофи за боклук, разпилени отпадъци, които котки разнасят около сградата. Това би трябвало да бъде място за възстановяване на болни деца, а не гледка, която допълнително натъжава родители и пациенти.

След всичко това синът ми ми каза:

"Мамо, никога повече не искам да идвам в България. Страх ме е."

Тези думи разбиха сърцето ми.

Аз винаги съм му показвала България с любов, нейната природа, история и традиции. Днес той вижда и друга България..тази, която плаши едно 12-годишно дете, което мечтае един ден да лекува хора!

И затова питам:

• Как е възможно подобни условия да съществуват в Държава член на Европейския съюз?
• Кой носи отговорност за състоянието на детските отделения?
• Кой отговаря за хигиената, поддръжката на сградата, санитарните условия, безопасността на пациентите и отношението към тях?
• Как говорим за Европейски стандарти, когато родителите и децата се сблъскват с подобна реалност?

Снимките показват само малка част от това, което виждам. Имам още снимки и видеозаписи, но в тях участват трети и четвърти както и медицински лица. От уважение към тяхното лично пространство няма как да ги публикувам.

Не искам специално отношение.

Искам нормално отношение.

Искам уважение.

Искам чистота.

Искам прозрачност.

Искам всеки родител да получава ясна информация за детето си.

Искам децата на България да бъдат лекувани в безопасна, чиста и достойна среда.

Защото здравето на децата не трябва да зависи от късмет.

То трябва да бъде гарантирано! Тежко е, грозно е, страшно е!".

Редакцията направи опит да се свърже с болницата в Плевен да потърси и тяхното мнение по изнесената информация, но засега неуспешен.