Защо така страстно не искаме Турция в ЕС?

Да си го кажем – защото ни е страх. При цялото ми уважение към каузата на патриоти, националисти (и Яне Янев дори) преводът на аргументите „против”: възраждане на Османската империя, асимилацията на българите, ислямизация, завладяване на икономиката и милото ни Отечество от турски капитали и пр., и пр. е еднозначен – страх ни е от силна и нереформирана Турция в ЕС. 

Защото тя е 16-ата икономика в света, населението й наближава 100 милиона и Турция би имала огромна тежест при вземането на решения в Съюза. А имиграционната тежест върху европейските икономики е предвидима и тя не радва никого.

И както се казва – не е от „семейството” – мюсюлмани са, а това в последното десетилетие не се възприема като плюс и вероятно политическата коректност и/или политическото лицемерие възпира бюрократите в Брюксел да го кажат в прав текст: страх ни е от последиците. 

Сбор от правила

Защото извън икономическите и политическите последствия има един фактор, който не може да бъде пренебрегнат. Когато говорим за християнска цивилизация, не става дума за религия, а за сбор от правила, върху които са построени европейският бит, всекидневният начин на живот и поведение. Политическите критерии за членство в ЕС, без да са обявени по този начин, изразяват точно тези правила. И Турция драматично не ги приема и прилага. Политически, ако щете и културно, и битово, Турция не е готова за членство. И вероятно в рамките на едно поколение няма да бъде.

Защото „Ще ви удавим в собствената ви кръв” е изречение на турския премиер по повод акция на кюрдски терористи. Но все пак в Турция има съд и дори Путин не си е позволявал подобен израз (той само заплаши да издави терористите в клозета). Представяте ли си Джордж Буш да обявява войната срещу Саддам Хюсеин с тези думи.

Този месец в Турция пуснаха от затвора деца терористи (я пак прочетете това изречение). Съветникът на премиера има три жени и скоро ще бъде отново щастлив многоженец. Миналата година Германия беше разтърсена от убийството на девойка, която имала приятел немец, а баща й и братята й извършили екзекуцията, защото имала сексуални отношения. 

Далеч от заветите на Ататюрк?

Самите управляващи в Анкара са под подозрение, и то не от Брюксел, София или Париж, а от проевропейския елит на Турция, за който Реджеп Ердоган не е светски политик, следващ, ако не друго, то заветите на Мустафа Кемал Ататюрк, който е виждал Турция като част от Европа.

Основните страхове са, че управляващата Партия на спасението и развитието се опитва да подкопае турската светска система. Колкото и ПСР да се представя като мюсюлманската версия на европейските консервативни християндемократически формации (дори депозира кандидатурата си за членство в ЕНП), тя е партия с ислямистки корени.

На практика цяло едно поколение от турския елит, който вярваше в прозападната ориентация на страната, демократизирането на политическата и обществената система, от 2002 година, откакто управлява партията на Реджеп Ердоган, е маргинализирано. 

Амбициите, както и самоувереността на Турция безспорно са подхранени от стратегическата позиция между Запада и Близкия изток, членството в НАТО и специалните отношения със САЩ, дипломатическата им роля спрямо Иран и Ирак, и най-вече милиардите инвестиции, идващи от Персийския залив.  Оттук и самочувствието за доктрината „Давутоглу”, формулирана в едно изречение: „Ще направим Балканите, Кавказ, Близкия изток заедно с Турция средище на световната политическа сцена. Това е целта на външната ни политика в бъдеще и ще я постигнем”. 

Оттук и самочувствието на управляващите да заявяват: „Ако вие не ни приемете, ние отиваме там, където са големите пари, а не правилата и отговорностите”. Впрочем един от най-светските политици на Турция, Месут Йълмъз го намекна и в София миналата седмица.

Какво да правим ние?

Дотук за Турция и да видим какво ще правим ние? Ще гласуваме ли на референдум за членството на Турция в ЕС? И ако „да” – защо? И какво ще постигнем?  

Ориенталистът Валери Чуков казва в интервю: „Нито един български министър-председател няма да каже: Ние сме против членството на Турция в ЕС. Но всички си го мислят”. Така си е. 

Помните ли, че в първата кампания за Европейски парламент ДСБ имаше едно голямо НЕ: „Не на неподготвена Турция в ЕС”. Тогава даже им се чудехме защо не си гледат „българските работи”. 

Само четири години по-късно ВМРО успя да намери точно 322 526 души, които подкрепиха подписката против членството на Турция. Ако добавим там електората на „Атака”, на РЗС – само дотук стават непренебрежимо много. Ако се съди по настроенията в цяла Европа, резултатът от това допитване май никак не е (не)предвидим.

И въпреки всичко написано дотук, и въпреки каузата на ВМРО си позволявам да мисля, че става дума за съживяване на един политически проект, а не за истинско намерение да спрем Турция по пътя й на европейска интеграция. Но демокрацията е в процедурите и представителството на народа в парламента ще трябва да реши какво ще правим.

Ясно е какво ще кажат и направят Атака, РЗС и ДПС. Вероятно БСП ще се възползва от възможността да обвини ГЕРБ и десните в популизъм, фашизъм, ксенофобия и още поне десетина неща. Истински важен е въпросът какво решение ще предложат ГЕРБ и десните партии? Трябва си кураж да се противопоставиш на толкова силен натиск и да действаш днес в името на дългосрочните последствия. 

Защото кой печели от този сюжет, взет направо от „Под игото”? Върхушката на ДПС. Да, със сигурност и ВМРО, и Атака, защото, нали, идват избори. 

Но, от друга страна – и това ми се струва по-важно – какво става със съживеенето ни с близо 1 милион етнически турци, ако започне страстна пропаганда в стила „турските изроди обесиха Васил Левски” и „изклаха дедите ни” (цитати от Волен Сидеров). 

Какво е по-добро за България – ислямизираща се Турция, загърбваща западните ценности? Турция, която открито би подкрепяла „Мюсюлманските братя”, Хамас и „свещената война срещу неверниците”? 

Убедена съм, референдум за членството на Турция ще донесе ползи на определени политически лидери и в този смисъл разбирам тяхното усилие. 

В крайна сметка всичко е в дозата – да, България НЕ трябва да подкрепя членството на нереформирана Турция в ЕС. Да, България, както и ЕС трябва да подкрепя европейската ориентация на Турция само и дотогава, докато Турция върви по пътя на реформите. Това е натискът, който страната ни е длъжна да прокарва като член на Евросъюза, защото това е и нашият, български интерес.

И, това, ако щете, е начинът да се спре възраждането на империята, експанзията на Давутоглу и ислямизирането на Балканите. И това може и трябва да бъде заявено от политическото ни представителство, не само в рамките на този мандат. Но ако може – нека не палим юргана заради бълхите в него.