Къде отиват бившите големи

След събитията в Северна Африка и Близкия изток има нови бивши диктатори, които вече не са обект на народната любов. Тунизийският Бен Али избяга в Саудитска Арабия, а Хосни Мубарак остана и сега го чака съдебен процес. В Кот д`Ивоар доскорошният президент Лоран Гбагбо беше арестуван, а в Либия Муамар Кадафи все още не се предава.

Около неговото бъдеще има най-много въпросителни, като настоятелно се говори, че евентуално оттегляне ще стане само при гарантиране на политическо убежище в друга страна. Готовност да приемат полковникът и семейството му официално изрази Уганда, а неофициално – Зимбабве.

Всъщност, както коментира BBC, изгнанието на управници е практика, датираща от древността. Гръцкият тиран Пизистрат е отстранен от власт в Атина и прогонен в Северна Гърция, където успява да събере съмишленици и многобройна армия, за да се завърне победоносно. 

Шотландските монарси от Средновековието често бягали във Франция, където ги посрещали топло предвид общия враг Англия.

В близкото минало редовната практика при остри граждански конфликти и народни бунтове срещу диктатори е точно такава – изгнание. Било то доброволно или не.

Дори има случай, в който изгнанието е на територията на самата държава – това се случва с лидера на Червените кхмери в Камбоджа Пол Пот (впоследствие той е арестуван и осъден на доживотен затвор).

След 10-годишно властване (1966-1976) в Централната африканска република военният диктатор Жан-Бедел Бокаса е принуден да избяга в Кот д`Ивоар, защото по време на визитата му в Либия е извършен преврат. В Абиджан остава 4 години преди Франция да му даде убежище и пенсия заради заслуги към Френския легион.

Бокаса все пак се завръща в ЦАР през 1986 година, където е съден за измяна, убийства, злоупотреба с власт и дори канибализъм. Смъртната присъда постепенно се стопява до 2-годишна, а накрая се възползва от обявената от президента Колингба пълна амнистия и прекарва остатъка от живота си в родината. 

Страховитият угандийския диктатор Иди Амин (1971-1979) бяга от страната с хеликоптер, след като армията му (въпреки помощта от Муамар Кадафи) губи войната с Танзания и опозиционните паравоенни формирования. Прекарва в изгнание общо 24 години – първо за кратко в Либия, след това в Саудитска Арабия. Умира от бъбречна недостатъчност през 2003 г.

Интересна е историята на Валетин Щрасер, който на 25 години става най-младият държавен глава в света след успешен военен преврат в Сиера Леоне (1992 г.). Успява да се задържи на власт четири години преди самият той да стане жертва на преврат. Заминава за Англия, където става студент по право в Университета Уоруик.

В тясно сътрудничество със САЩ дипломираният правист Фердинанд Маркос управлява с желязна ръка Филипините цели 21 години (1965-1986). Неговото управление е свързвано с икономическия бум в азиатската страна, но и с безкомпромисен държавен апарат, неподбиращ средства в елиминирането на всяка опозиция.

В крайна сметка народът се вдига на бунт срещу безчинствата на властта и след 4-дневни улични протести (по съвет на Белия дом) Маркос се оттегля и се озовава на Хаваите. Според спекулациите с няколко милиарда долара в сметки в различни банки по целия свят. Три години по-късно умира.

Алфредо Щрьоснер е президент на Парагвай цели 35 години (1954-1989) преди да бъде свален от военните. Мненията за неговия режим са разнопосочни – от корумпиран диктатор, трупащ богатства на гърба на хората до човекът, гарантирал политическа и икономическа стабилност на Парагвай за повече от три десетилетия. Доживява дните си в Бразилия, където умира на 93-годишна възраст.

След падането на Берлинската стена лидерът на ГДР Ерих Хонекер логично намери убежище в Москва. Екстрадиран е обратно от новото правителство на Русия и е даден под съд за държавна измяна и за престъпления, извършени по време на Студената война. Заболява от рак и е пуснат на свобода. Заминава в изгнание в Чили, където издъхва през 1994 година.

В някои случаи обаче бягството в изгнание не носи спокойствие до старини. Такъв е случаят с безмилостния либерийски президент Чарлз Тейлър, който е свален от власт през 2003 година и е приет от Нигерия. Домакинството обаче е временно и сега Тейлър е съден от Международния наказателен съд в Хага по 11 обвинения във военни престъпления и престъпления срещу човечеството заради зверствата, вършени дълги години от наказателните му отряди.

В интерес на истината въпросната съдебна инстанция (създадена през 1998 г. и работеща на практика от 2002 г.) позволи на ръката на закона да прекосява континенти и сега безоблачното пенсиониране изглежда все по-малко вероятно за свалените диктатори. Или поне стесни значително избора им.

Международният наказателен съд има общо 114 страни-членки. Разбира се, има и държави, които не са дали съгласието си с дейността на съда, като сред тях личат Китай, САЩ, Израел, Судан и Индия.

По сходен начин зад решетките се озова бившият югопрезидент Слободан Милошевич, който беше изправен пред създадения от ООН Международен трибунал за бивша Югославия.

Процесът срещу Милошевич за престъпления срещу човечеството по време на войните в бивша Югославия се проточи пет години до 2006-та, когато той почина от сърдечен удар в килията си без да бъде осъден.

В края на същата година Саддам Хюсеин пък беше осъден от иракски съд и обесен.

Сега светът чака съдбата на поредната „порция” диктатори, които сдадоха (или ще сдадат) властта след дълги години в нейната опияняваща прегръдка.