Полет MH17: Адът сред слънчогледите

Снимка: Reuters

9 / 12

Почти 300 души загинаха на борда на малайзийския самолет, който бе свален в Украйна преди два месеца. Свидетелите на тази трагедия - спасителни работници, местни жители и журналисти, споделят, че това, което са видели, е оставило дълбока следа у тях.

Репортерът на Би Би Си Дариус Базарган разказва от първо лице за това, което е видял на мястото на самолетната катастрофа:

Два дни след катастрофата пътуваме към мястото на събитието, започва разказа си Дариус Базарган. Ще отразяваме голям случай и съм развълнуван, че ще бъда там. Но това вълнение трае кратко.

Колата ни преминава през прегради, охрявани от отегчени военни. Те са облечени в спортни облекла, камуфлажи и носят фалшиви "маркови" очила.

На волана е Алекс, шофьор от Донецк, който напоследък припечелва добре. Взима пари да превежда и да вози наоколо представители от различни медии. Той може би се връща на мястото на катастрофата за около пети път.

"Как е?", питам го аз.

"То е... То е като...", започва той и не успява да довърши.

Минават няколко минути. Преминаваме през още един контролно-пропускателен пункт и си мисля, че той вече е забравил въпроса ми.

"Като в ада е, Дариус", изведнъж започва той и ме връща обратно в реалността. "Ела и виж нашия ад в слънчогледите."

Контрастът между красивия и спокоен пейзаж и металните обгорели останки от Боинга е ужасяващ.

На борда на самолета на Малайзийските авиолинии е станала огромна експлозия, след като ракета Бук се е врязала в него. Най-вероятно пътниците са починали на място и не са страдали. Но техните тела са се впуснали надолу към полетата със слънчогледи с бясна скорост. От височина 10 000 метра труповете са се движили толкова бързо, че дрехите им са разкъсани, а крайниците - счупени.

Първоначалната гледка е като картина от ада - човешки тела, полуоблечени или голи, застинали в неестествени пози. И миризмата. Във въздуха се носи смесена воня от самолетно гориво и разлагащи се трупове. Телата на жертвите лежат на показ от дни. След три дни на жаркото слънце труповете се разлагат бързо.

На второ място идва и зловещата гледка на разпръснатите вещи на пътниците. По земята се въргалят книги, туристически сувенири, малки детски куфарчета, Лего и албумчета за лепене на стикери. 80 от загиналите на борда на полет MH17 са деца.

Чувствам се омърсен от тази гледка. Имам чувството, че миризмата прониква в дрехите, косата и кожата ми.

Виждам как изтощени служители на спешната помощ събират останалите тела и ги прибират в чували и после ги натоварват на катафалка. Тези мъже са тук от дни и почти не си говорят помежду си. Нищо не е могло да ги подготви за това. Животът им вече е напълно променен.

Алекс, шофьорът, си говори с местен жител, чиято къща наблизо е напокътната от катастрофата. Той е извадил късмет. Ако траекторията на падане на самолета бе друга, къщата му щеше да бъде напълно заличена. Мъжът също носи оръжие - той е въоръжен с "Калашников". Местният гледа безмълвно към зловещите останки от Боинга.

"Ако бяхте дошли преди катастрофата, щях да ви насоча към този път. Той ще ви отведе до най-красивото езеро, подходящо за риболов. Ние ходим там с децата да плуваме", казва той.

До неговата къща има голям дървен кръст. Алекс, който е много набожен, си мърмори нещо, че Исус Христос е пощадил селцето от тази трагедия. Но той се чуди защо Господ е позволил да загинат всичките тези 298 невинни хора.

Седмици по-късно аз съм отново в Лондон. Будя се с внезапна, голяма тъга. Не ми се иска да посрещна новия ден. Не искам да ходя на работа или да си играя с децата. Не ми се яде, дори не искам да съществувам.

Сега животът е разделен на две - преди падането на MH17 и след това. Мисля си често за всички тези 298 души, които са умрели за части от секундата. Мисля си за тези, които не са успели да защитят децата си, и за тези, които са в траур. Мисля си също са спасителните работници и местните, които са събирали отломките и разлагащите се тела, и за Алекс също. Мисля си за всички тези хора, чийто живот бе променен, след като Боингът катастрофира в това поле със слънчогледи в един хубав слънчев ден, завършва разказът си журналистът.