Трагедии на хора от ГДР по границата на НРБ. Кой ги убиваше?

Хиляди източногерманци са се опитвали навремето да избягат през НРБ. Някои от тях са били убити. Получавали ли са българските войници премии за смъртоносните изстрели? И как е изглеждало сътрудничеството между ДС и ЩАЗИ?

Тази година Службата за изследване на архивите на ЩАЗИ публикува обширно изследване на Кристофър Неринг, посветено на опитите за бягство на източногерманци през българската граница. Книгата подробно описва всички известни случаи на убити германци. Дойче веле разговаря с него:

ДВ: Г-н Неринг, колко опита за бягство през българската граница са предприети от граждани на ГДР? И колко от тях са били убити?

Кристофър Неринг: До 1989 г. оперативната група на Министерството на държавната сигурност на ГДР в България е документирала близо 2000 опита за бягство на източногерманци. Тази информация обаче най-вероятно е непълна.

Що се отнася до броя на смъртните случаи, за това не съществуват абсолютно никакви официални данни. През 1992 г. българското Министерство на вътрешните работи публикува един непълен списък, според който общият брой на жертвите на българската граница е бил между 300 и 400. Според него само от 1947 до 1953 година са загинали 270 души, а между 1962-1992 още 105. Данни за периодите 1944-1946 и 1985-1990 там няма. Не е посочен и броят на убитите гранични полицаи, които не спадат към бежанците, но все пак са част от убитите на границата. Според същата тази публикация поне 36 от жертвите от периода 1962-1992 година са били чужденци.

Преди време социологът Васил Кадринов е направил подробно изследване на бягствата и смъртните случи, което е публикувано на сайта diktaturata.bg, но и то по всяка вероятност е непълно. По време на изследванията за моята книга аз успях да документирам общо 18 случая на убити граждани на ГДР. Толкова бяха случаите, за които имаше някакви доказателства в архивите. Германия също не разполага с пълната информация за броя на германските жертви в България. Това обаче не е нищо необичайно. Защото дори и за жертвите на Берлинската стена и на германо-германската граница няма точни данни.

ДВ: В книгата на Вашия сънародник Щефан Апелиус "Смърт в България. Забравените жeртви на Желязната завеса", излязла през 2008 година, се твърди, че българските гранични полицаи са получавали премии за убити германци, опитали се да преминат границата. Вие отхвърлятe подобни твърдения.

Кристофър Неринг: Не само че не се е плащало за смъртоносните изстрели, но и граничните войници са били спирани да произвеждат такива. След 1990 редовно плъзваха слухове за премии от 1000 дойче марки на убит източногерманец. Това обаче си остава само в сферата на митовете и слуховете. Досега не е намерено нито едно писмено доказателство за изплащани премии.

Освен това и сумата изглежда абсурдна. Тя се е равнявала горе-долу на една българска министерска заплата. И трето: в нито един момент до 1989 за германските бежанци не са важали по-различни правила, отколкото за другите. Гражданите на ГДР са представлявали само една малка част от броя на хората, опитали да избягат през българската граница, както и една малка част от жертвите. Поляци и чехословашки граждани също са се опитвали да избягат през България и някои от тях също са били убити.

Тук трябва да добавя, че според съществуващата система на българския апарат, при която българските гранични войници са се радвали на допълнителна отпуска и предметни подаръци или пък са били наказвани служебно, подобни премии са били ненужни и контрапродуктивни. В България е имало съпротива дори и срещу отличията, които Министерството на държавната сигурност на ГДР е връчвало на сътрудници на ДС и близки на граничните войници.

ДВ: Как е изглеждало сътрудничеството между ДС и Министерството на държавната сигурност на ГДР? Как са били координирани преследването и арестите на източногерманци? Берлин ли е издавал заповеди?

Кристофър Неринг: Източногерманското министерство не е имало думата в България. Ако въобще някоя външна служба е имала подобно право, то това е била само КГБ. Координацията на работата по следенето на източногерманските бежанци е започнала през 1960-те години. През 1980-те достига връхната си точка. Моето лично мнение гласи, че ДС и българските гранични войски са били най-важният фактор при предотвратяването на опити за бягство от страна на източногерманци – въпреки наличието на служители на източногерманските служби в българските курорти и засиленото сътрудничество. Българските гранични войници тъй или иначе е трябвало да си вършат работата – независимо каква е била националността на хората, опитали се да прекосят границата.

Координираната дейност между София и Берлин е служила най-вече на разкриването на планирани опити за бягство. Интересното в случая е, че самият български министър на вътрешните работи през 1959 пръв отправя предложението към Източна Германия да изпрати своя оперативна група в България. То е било аргументирано с покачващия се брой на туристите от Западна и Източна Германия по българските курорти и възможността за създаване на контакти между тях.

ДС е очаквала от ГДР подкрепа при наблюдението на западните туристи. Министерството на държавната сигурност на ГДР обаче изпраща свой сътрудник в България едва година след издигането на Берлинската стена, през 1962 – и то след като България още два пъти е отправила молба за подобна подкрепа. Броят на бягствата на източногерманци обаче продължил да се покачва, което накарало ГДР да изпрати повече служители в България и така постепенно се стигнало до професионално българо-германско сътрудничество в следенето на източногерманците.

ДВ: В ГДР са се носели слухове за "слабо охраняваната българска граница". Те ли са вдъхвали кураж на източногерманците да се опитат да избягат през България?

Кристофър Неринг: Най-късно след смъртта на Вера Сандерс и нейния западногермански годеник през 1972 година - случай, който съм описал и в моята книга - и на западните медии е станало ясно, че българската граница е строго охранявана. Но много от гражданите на ГДР са били слабо информирани и това е била и причината, поради която са си мислели, че е по-лесно да се избяга през България. Впрочем, случаят на Вера Сандерс е един от най-драматичните. Тя е била таен служител на областната администрация на Министерството на държавната сигурност на ГДР в Котбус.

ДВ: Занимавал ли се е Берлин след 1989 с темата за убитите германци на българската граница?

Кристофър Неринг: Преди много години Службата за архивите на ЩАЗИ се е захващала с темата, само че тогава България още не беше член на ЕС и българските архиви бяха недостъпни. Доколкото знам, дори и през 1990-те германската прокуратура не е предприемала нищо, просто защото тези престъпления са извършени в България и германската прокуратура няма право да действа в България. Това е задача на България. Само че наказателното преследване на комунистическите престъпления се протака над 25 години, осъдени така и няма.

ДВ: А защо според Вас в България почти не се говори за убитите източногермански бежанци?

Кристофър Неринг: Доколкото знам в България все още никой не е бил приведен под отговорност за престъпленията на комунизма. Убитите на българската граница са само една част от жертвите на комунизма – много повече убити е имало в лагерите и в затворите. А и чисто статистически германските жертви играят малка роля – в сравнение с броя на българските жертви.