Могат ли слабите филми да бъдат харесвани?

Наистина слабите филми често се оказват по-забавни и по-разтоварващи от елитните продукции, посочват от BBC. И уточняват, че има два вида слаби филми.

Първият са скучните ленти с блудкав сценарий, бездушна и слаба игра. През изминалата година в тази категория попаднаха филми като „Музиката никога не спира“ и „Тери и свещеникът“. Филми, които се забравят на мига и трудно можеш да се присетиш за тях.

Има обаче и такива продукции, които са изключително странни, пълни с ужасяващи шеги и абсолютно невероятни (в повечето случаи и напълно безсмислени) сюжетни линии. Тези слаби филми предизвикват силно разочарование и дори гняв при една част от киноманите, но в същото време възторг и ентусиазъм при друга, привлечена от мащаба на кинематографичното „бедствие“. 

Пример за такива филми са „Човекът-стоножка 2“ и „Джак и Джил“, които имат солидна група от фенове. А комедията на Адам Сандлър, в която той играе главните мъжка и женска роля, записа завидни резултати в бокс-офис класациите. Резултати, недостижими за тазгодишния носител на 5 награди Оскар „Артистът“. Разликата в приходите между двата филма e цели 50 милиона долара.

Нищо, че Сандлър получи десетина номинации за „Златни малинки“ в навечерието на голямата нощ за носталгичната препратка към времето на нямото кино.

В крайна сметка отдавна се забелязва тенденция, някои наистина ужасно слаби ленти да бъдат издигани в култ от свои верни фенове, отбелязва BBC.

Именно това са филмите, които подчертават нашите разбиране и наслада от киното и ни носят така необходимото разнообразие от предвидимостта на съвременната филмова индустрия.

В университета Пърдю асистент-професорът Ланс Дюфард често прожектира на студентите слаби фантастики от 50-те години. Става въпрос за филми с потресаващи (не)специални ефекти, с актьори, забравящи репликите си и очевидни липси на реквизит в две последователни сцени.

Дюфард коментира, че в гледането на тези филми има чар, има нещо неочаквано възхитително. И дава за пример сцена от „Роботът-чудовище“. Главният герой е облечен с костюм на горила и носи маска на гмуркач в дълбоки води. Когато ненадейно сграбчва главната актриса, тя действително е изненадана. Тук не става въпрос за сценарий, а за едно непринудено „О, Боже!“.

„Нищо от това, което виждаме в добрите, силните филми не е толкова реално, колкото тази изненада“, категоричен е Дюфард. „Това е просто полъх свеж въздух“, уточнява той.

Според експерта гледането на слаби филми дори помага за развиване на креативността у зрителя.

„Когато гледа такава лента, човек почти винаги си казва: „Мога да го направя по-добре, мога да направя по-добър филм“, посочва преподавателят.

Освен това има поле за широки дискусии. Нещо, което липсва при добрите ленти. Там въпросът винаги опира до това кой филм е по-добър, смята Дюфард.

Според критика Кайл Бюканан един недолюбван от специалистите филм си заслужава широка дискусия при условие, че е налице стремеж на създателите му този филм да влезе в клуба на качествените продукции.

Бюканан дава за пример лентата на Пол Верховен „Showgirls“, коята беше разкъсана от критиците. „Но този филм беше направен с много техника и много хора се бяха раздали докрай. И в крайна сметка беше привлекателен за гледане“, счита Бюканан.

На другия полюс той поставя скорошния „Каубои и извънземни“, който претърпя пълен провал и при критиците, и при зртелите, готови „да убият“ няколко часа.

Сега Бюканан очаква с интерес предстоящата лента „Джон Картър“, в която ветеран от Гражданската война в САЩ се озовава на Марс в разгара на междугалактическа битка.

Критикът не може да предвиди дали този филм ще е добър или лош, но гарантира, че ще хване окото на зрителя.

„Желанието да направиш нещо екстравагантно, нещо странно и неортодоксално, винаги е приветствано, що се отнася до филмите с голям бюджет“, изтъква Бюканан.

Експерти коментират, че тревожната тенденция за „шаблонно“ кино удря не само добрите, но и „добрите“ лоши филми.

„Най-тъжното нещо в 32-те години, откакто организираме „Златните малинки“ е, че оригиналните слаби филми, както и оригиналните добри, остават в миманса“, споделя Джон Уилсън, създателят на наградите „Златни малинки“.

Проблемът се превръща в ендемичен за кино индустрията, а редица стойностни, оригинални заглавия не успяват да получат одобрението на аудиторията. Като „Потомците“, наричан „филмът, номиниран за Оскар, който никой не харесва“.

Натискът да се правят касови хитове, които задължително да носят големи печалби, определено засяга и добрите, и лошите филми.

„Амбицията е замъгляване от опита за угаждане на зрителя“, посочва Ланс Дюфард.

„Вече много рядко се срещат лоши филми, които да предизвикват възторг. Гледаме само отегчителни провали“, заключва той.

И все пак има и изключения. Според Дюфард „Артистът“ е едно от тях. Той определя черно-бялата лента, като „смело, рисковано решение на създателите си“.

Но бърза да добави, че номинираният за „Златна малинка“ „Бъки Ларсон: Роден да бъде звезда“ също е описван като смел, необикновен филм.

Лентата разказва историята на фермерско момче, което се мести в Лос Анджелис, за да преследва мечтата си – да стане порно звезда.