Какво сънуват режисьоритe...

Дни преди българската премиера на проекта „За 42 секунди” продуцентът Микеле Чивета и съпругата му Азия Ардженто споделиха как точно се е родила идеята за този експеримент и как са привлечени толкова различни режисьори да участват със свои късометражни филми. Проектът е част от програмата на „Късо съединение”.

Как се забъркахте с проекта „За 42 секунди”?

М.Ч. Идеята за проекта се зароди след като „Bacardi” ме поканиха да се заема с кампанията на техния продукт “42 Below Vodka”. Премиерата на проекта беше в Музея за модерно изкуство в Пекин, след което имаше прожекции на фестивала в Кан, а след това и на други международни форуми. Имахме голям проблем с цензурата в Китай.

Във филмите има всякакви провокации – от транссексуални и порнографски елементи до аутопсия, церемониални черни магии и раждане на дете, всичко това нямаше как да убегне на местните власти.Но благодарение на cпонсорите ни, които бяха подготвени със ситуацията и знаеха точно какъв проект финансират, оригиналният вариант на късометражните филми беше запазен. Всичко беше показано така, както режисьорите го бяха видели. Три от филмите попаднаха в официалната селекция за късометражни филми на фестивала в Кан.

Как бяха подбрани режисьорите, които да заснемат късометражните филми, включени в проекта?

М.Ч. Кураторският процес беше като последица от разрастващ се геном започнал от една артистична личност и разпрострял се в подобни на мрежа еднаквомислещи конспиратори. Обадих се на приятели и режисьори, които познавам, от Лари Кларк до Джеймс Франко и Гаспар Ное. После Кенет Енгър се заинтригува, благодарение на когото Дейвид Линч се включи в проекта. Това наистина се превърна в диалог между режисьори с идеята, че всички те обединяваха представите си на основата на сънища. Какво би могло да бъде по-колективно във въображението на човека?

Достатъчни ли са 42 секунди, за да се разкаже една история?

М.Ч. Гледал съм 90-минутни филми, които продължават сякаш с дни и 7-часови, които минават като миг. Големите истории не се ограничават във времето. Всичко зависи от това в чии ръце е попаднал проектът. Винаги съм харесвал заглавието на биографията на Тарковски „Запечатаното време”. Не смятам, че той се е ръководел от времето, при създаването на филмите си. Но е забавно да се употреби по някакъв метафизичен начин.

Откъде се появи идеята за вашия късометражен филм в проекта?

М.Ч. Няколко месеца, след като синът ни беше заченат, двамата с Азия се шегувахме, че създаваме хомункулус, нещо като дете на любовта в етерна среда. Филмът е една съвременна интерпретация, препратка към магическия ритуал на древната финикийска богиня на плодородието и майчинството Астарта, която е наречена „майка на душите в Рая”. Луната е обгърната от нейните звездни деца, на които тя е дала астрални тела. Това е същността на съня – несъзнателно влияние, което е откъснато от нашата реалност, но се мержелее сред етера, свързано с нашите тела.

А откъде почерпи вдъхновение за своя филм Азия Ардженто?

А.А. Фактът, че е сън предразполага филмът да бъде много личен и абстрактен, но аз не исках да прекалявам с това, защото нямаше да се получи добре. Използвах го като възможност да проникна в света на транссексуалните, които живеят в нашия квартал и които аз отдавна тайно наблюдавам. Чувствах се като във филм на Фелини, но с транссексуални. Исках да покажа тези невероятни създания, които са изключително женствени и щастливи, обичат да си играят с дрехите и с шампанското, което в случая е и една фалическа метафора.

Какви са реакциите на зрителите след като видят филмите?

М.Ч. Филмите са географска пресечна точка на културите, най-вече на Изтока и Запада, откъдето е произходът на режисьорите. Смятам, че двукултурният път към сънищата са пътешествия към двата противоположни полюса към нещо като Рай и Ад. Източните режисьори, които са по-жизнерадостни и позитивни и западните – помрачени от заплахата, на ръба на ужаса. Винаги съм обичам да слушам как публиката сравнява филмите, които са им харесали най-много след края на прожекция, тъй като са кратки колкото отделен кадър. Това е първосигналното им впечатление от филма, а това не винаги е самият филм. Той се загнездва в съзнанието им и това е най-дълготрайното му съществуване. Вероятно в това е чарът на този проект.

Снимал сте клипове за изпълнители като Lou Reed, Ladytron и Yoko Ono. Има ли някой специален изпълнител, чиито видеоклип бихте искали да режисирате?

М.Ч. Винаги се заричам да не снимам повече видеоклипове. Но чух, че Тупак е бил холограмно регенериран, така че имайки предвид тази възможност, бих снимал видеоклип на Сид Барет някой ден.

Разкажете малко за бъдещия си филм „Regular Boy”, в който участват съпругата ви Азия Ардженто и Таданобу Асано, които се изявяват и като режисьори в „За 42 секунди”.

М.Ч. Срещнах Азия и Таданобу, докато подготвях филма „Coin Locker Babies”, една фантастична история по Руи Мураками. От години си говорим, че трябва да намерим проект, по който да работим тримата заедно. “Regular Boy” е като „Полет над кукувиче гнездо” за гръндж културата, един вид документ за нашите пропилени детски години.

Как се чувствате, когато на режисьорския стол е съпругът ви?

А.А. Чувствам се малко изнервена, защото не искам да го разочаровам, но в същото време се чувствам и сигурна, защото той ме познава най-добре от всички.