Няма нищо по-мило и по-страшно от „Мама“

Няма нищо по-мило и по-страшно от „Мама“. В това ще се опита да ни убеди новият проект, продуциран от Гилермо дел Торо (режисьор на "Лабиринтът на Фавна"). Възпитаникът на йезуитско училище Дел Торо продължава да подхранва интереса си (ни) към любимия си фeнтъзи жанр.

Последният му продуцентски трилър описва историята на две малки момичета, които са израсли в гората. Дотук сюжетът напомня за „Тарзан“. Само че децата са отгледани не от животни, а от призрак, и то доста ядосан, който иска да намери собственото си дете. Покрай тази любов съвсем небрежно е вмъкната и идеята за силното и прекалено вкопчващо отношение, което почти всяка майка проявява към отрочетата си.

Странното съчетание на оживели невръстни хлапета в пущинака шокира местното население. Малките са открити и прибрани от своя чичо Лукас (Николас Костер-Валдау) , който ги осиновява заедно с приятелката си Анабел (номинираната за "Оскар" Джесика Частейн) – рокаджийка, изрисувана с татуси, която изобщо не е подготвена да живее с деца, още по-малко с дивачета, отраснали с помощта на кой знае каква свръхсила.

Режисьорът Анди Мушети следва ясната структура на жанра. Знае къде да усили звука или да пусне сенките, за да усетим ужаса и страха. Потапя историята в мрачни тонове, а също така не оставя зрителя равнодушен и към драмата на страдащия от отвъдното. Плъзгайки се из човешката психология, режисьорът ни повежда из лабиринтите на хорската сетивност чрез детски рисунки и неискане да се приеме непознатото.

Стряскащото се подсилва и от непрестанната нелицеприятна гледка, в която малките - израсли при различни от приетите условия, се движат хищнически - на четири крака, светкавично изчезват, сякаш им е отнета детската невинност. Но всъщност ценното във филма на Мушети е акцентът, показващ как и най-неприемливото за хората може да изглежда мило за необременените от порядките на обществото ни.