Ще привлече ли киното ни повече зрители...

Често хулено, нехаресвано, приемано с неразбиране, българското кино се опитва от доста години да запази позиции в бокс офиса и да проправи свой път пред зрителя, поне българския. Напоследък му помагат сериалите, които се множат като численост и удължават сезоните си. Повечето филми у нас ( не само) тази година се оказаха дебюти за авторите си, които тепърва преправят пътя си в професията.

Така дори ветеран в киното като операторът Емил Христов се превърна в дебютант-режисьор с екранизацията на романа на Васил Тодоров „Цинкограф“. Двамата „се срещат“ в киното и с „Дзифт“, но този път визията е поверена на колегата му Крум Родригес, който използва тъмни нюанси и полутонове, за да опише мътното време, в което се развива действието. Сюжетът в „Цветът на хамелеона“, чиято премиера бе през април, ни среща с Батко Стаменов (Руши Видинлиев), който е вербуван за агент на ДС. Главният герой притежава умението да се приспособява умело към болестите, които обществото обича с лека ръка да предписва, спасява казармата, а умението да „сменя цвета“ си в зависимост от обстоятелствата, му помага в успешната държавна кариера. Филмът разглежда смутния преход, случващ се у нас през последните 20 години. Работата на Емил Христов впечатлява със стилизирано вглеждане в не особено невинните залитания на хората.

За този смутен период припомня и документалния „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“. Режисьорите Мина Милева и Весела Казакова се захващат с трудната задача да променят представите за втория "баща“ на анимационните герои „Тримата глупаци“. И не само. Оказва се, че Антоний Траянов, наричан в соц времената само Антон, е повече от дясна ръка на Доньо Донев. Именно той е анимирал рисуваните герои на повечето му филми. Все пак, като жертва на системата, Траянов така и не успява да създаде филм, чийто автор да е единствено той по време на соцвремената. Премиерата на филма се случи на тазгодишната Киномания и разбуни духовете в киногилдията.

От онова изгубено поколение, което е растяло в соца, а се опитва да живее пълноценно след промените, са трите героини от „Джулай“. Филмът на Кирил Станков тръгна от май по кината. Героините, изиграни от Параскева Джукелова, Касиел Ноа Ашер и Яна Титова, обикалят родното Черноморие, наблъскано с чалга, кебапчийници и битови перипетии. Случващото се на героините напомня на друг български филм - „Кецове“, където персонажите също се опълчваха срещу местни големци, предявяващи претенции към малкото останала свободна плажна ивица.

Отново за същия филм ни напомни и излезлият в началото на ноември пълнометражен дебют на Кристина Николова "Вяра, любов и уиски".  Сходството не идва от прилики в историята, а от участието на Валери Йорданов, чийто герой който подобно на този в "Кецове", съхранява тийнейджърското бунтарство. Иначе историята е своеобразно "Роуд мууви", което връща героинята Нели (македонската актриса Ана Стояновска), живееща в САЩ, към спомените, към родината, приятелите и любовта.

На романтична вълна ни отвява и „Шестият ден“. В Крис (Ивайло Драгиев) и Силвия (Костадинка Аратлъкова) ще припознаем съвременни Ромео и Жулиета. Двамата ги дели социална йерархия - момичето е дъщеря на крупен бизнесмен, а момчето идва от провинцията. Филмът на Владислав Радев се разпространява от декември у нас. „Вярваме, че съвременните, достъпно разказани истории имат място в сърцата на българския зрител и че независими проекти като този тепърва ще го доказват.“ - споделя режисьорът Владислав Радев. Тепърва ще видим дали е прав.

Все пак не е лесно родните продукции да се надпреварват с американските блокбъстъри. В това се убедиха авторите на "Слънчево", чиято премиера бе през май тази година. Въпреки че Илия Костов е сред малцината режисьори с опит, които показаха филм тази година, продукцията не успя да привлече много зрители в киносалоните. Затова пък историята в продукцията е любопитна. Сюжетът разказва за църква, която веднъж е под вода, друг път изплува от залелия я язовир, побира спомени на много хора. Самотата й смущава останалия възрастен отец, изигран от Досьо Досев. Проектът, претърпял рядката метаморфоза от документален разказ към игрална продукция. Филмът рисува автентично нравите на българина, независимо в коя точка на света се намира. Персонажите преминават през важни житейски перипетии от Рим през Виена до Кандахар, за да открият, че съдбата е тази, която ги връща към корените на предците им.

В края на годината се появи още един игрален дебют - „Отчуждение“ на Милко Лазаров. Филмът тръгна от 14 декември в Дом на киното. Историята ни среща с 50-годишния грък Йоргос (гръцкият актьор Христос Стергиоглу), който прекосява границата със старомодната си кола. Той идва в България да купи бебе. В багажника е приготвил специален тайник, в който да пренесе малкото. В отдалечена къща в планината Йоргос, майката (Мариана Жикич), глухонемият й брат (Ованес Торосян) и акушерката чакат раждането. То започва в дъждовна нощ сред разразилата се буря. "Отчуждение" спечели две престижни награди на 70-ото юбилейно издание на кинофестивала във Венеция - специален диплом на "Европа синемас лейбъл" и наградата за най-добър режисьор на дебютен филм от Федерацията на европейските критици и критиците от Средиземноморския регион.

Отново в последния месец от годината излезе и "Вила Роза". Режисьорът Мартин Макариев се опитва да привлече зрителите с психотрилър - жанр, който не е разпространен особено из нашите географски ширини. Историята ни среща с Васил (Калин Врачански) и Надя (Лидия Инджова) са млада семейна двойка, които пристигат на почивка във „Вила Роза“. Там срещата с хижаря и други гости, отключват необясними събития, които поставят пред изпитание здравият разум на всички. Всеки е изправен пред лицето на ужаса от собствените си страхове, а невидимата сила, която иска да ги контролира, дебне в тъмното и тихо почуква на входната врата към съзнанията им.

Опит да угоди на зрителския вкус прави и режисьорът Станислав Дончев във втората част на „Корпус за бързо реагиране“. Събрал познати лица предимно от малкия екран, сюжетът ни среща отново със спасителния отряд на героите на Васко Мавриков, Евгени Будинов и Ивелин Найденов. Героите отново се замесват с агента от ромски произход Куртум (Башар Рахал) и г-жа Георгиева (Диана Любенова). Историята звучи донякъде комично, но по й прилича да се появи на малкия екран, отколкото да пълни киносалоните. Какъв ще е резултатът, ще разберем след януари 2014 г.

Добра заявка дава и следващият дебют „Виктория“. Филмът на Майа Виткова влезе в международния конкурс на фестивала за независимо кино на Робърт Редфорд „Сънданс“ 2014 г. Там ще се състезава с още 11 филма от цял свят за голямата награда. Проектът е избран между близо 13 000, кандидатстващи за всички секции на фестивала.

По данни на Sundance Film Festival “Виктория” е първото българско участие в пълнометражния световен конкурс от съществуването му и третото за страната ни от 1981 година насам, след “Маргарит и Маргарита” на режисьора Николай Волев (специална прожекция, 1991) и “Омлет” (късометражен конкурс, 2009).

Филмът проследява историята на героите на фона на събитията в България между 1979-та и 1994-та година. “Виктория” е филм за прехода, с чувство за хумор, вероятно първият български филм, разказващ историята на герой, живеещ щастливо по време на тоталитарния режим и губещ всичко с идването на новото време, отбелязват от екипа.

Опитващи се понякога да ни разсмеят с невинаги коректни шеги, друг път да ни дистанцират от нелицеприятното ни минало, историите пробват да са различни жанрово, да угодят на зрителя, но като че ли малцина са персонажите, на които искрено може да се симпатизира или да се избяга от клишето. Не е лесно киното ни да уравновеси сили с американската и европейската продукция, които са направени с доста повече средства. Затова, като че ли по-ценното е да я достигнем с повече независими проекти, пълни с мисъл и фантазия.