Една увехнала черна далия

Поредно абсолютно доказателство, че звезден екип е лесно да се провали при опита си за хит, е „Черната Далия“, която бе представена премиерно снощи в Синеплекса в София Сити Център.

Дори да вземеш най-сладкото момиче на Холивуд, младата надежда Джош Хартнет и ставащия все по-добър Аарън Екхарт, в компанията на съблазнителната Хилари Суонк, дори да залеете цялата тази смес от звезди с режисьорската намеса на легенда като Брайън Де Палма, нещата все пак могат да се объркат безвъзвратно.

Едва ли виновен за това е Джеймс Елрой, авторът на оригиналната новела. Аз лично смятам, че за това е малко по-отговорен сценаристът Джош Фрийдман, който веднъж вече ме разочарова с последната си работа по „Война на световете“. Не, филмът не е лош. Но и далеч не успя да покрие половината от очакванията ми.

Историята се върти около намерен и обезобразен труп на младо момиче, чийто убийци трябва да бъдат открити. Може би в Америка все още се намират хора, на които им се струва, че двамата полицаи Дуайт Блайчард (Хартнет) и Лий Бланчард (Екхарт) разкриват брилянтно измислено престъпление.

На мен пък ми се стори, че при толкова очевидни доказателства едно такова престъпление би могло да се разкрие от само себе си, стига те да не се бяха намесвали в него.

Не си мислете обаче, че можете да разберете кой е убиецът. Това е изненада, която остава скрита за края.

Типично за сложните сюжети на Елрой, който опитва да преплете няколко истории и хора в една обща нишка, филмът е подходящ и за второ гледане, само ако искате да си доизясните връзките между някои от героите.

На първо гледане обаче се забелязват обезпокоителен брой пропуски в сценария, като едни смущаващи надписи в края на един порнофилм, дупката в ръката на едно момиче, която не зараства доста дълго време след инцидента, както и Скарлет Йохансон, която сваля бедния Хартнет още преди да го е погледнала в очите.

Обезпокоително е и колко много можете да разкажете за себе си на едно интервю за работа, както всъщност се случва с покойната Елизабет Шорт, която след смъртта си е може би по-откровена, отколкото приживе.

Изглежда дори Де Палма е фен на „Син Сити“, защото още първата сцена в лентата много наподобява на първата сцена във филма на Родригез, особено като имаме предвид присъствието на Хартнет и на двете места.

Като цяло Де Палма ще напомни за себе си само на няколко пъти в ленатата, което е недопустимо след продукции като „Недосегаемите“, „Белязаният“ и „Пътят на Карлито“. Аз лично не успях да позная коя сцена е снимана в България, с изключение на тази в лесбо-бара, където всичко просто ухае на пост-соц заведение, което пък е идеално за 40-те в Америка, където ни пренася действието на филма.

Все пак трябва да призная, че „Черната Далия“ е интересен, именно заради режисурата, и ако оставим настрана нелепия сценарий, ще ви развлича в неделя вечер. Но едва ли ще го сложите в колекцията си наред до класиките на Де Палма.