И твоето дете също

Веселбата, която западният свят си устройва, няма да продължава много дълго - поне според романа на Филис Дороти Джеймс "Децата на хората".

Предсказанието явно става интересно на Алфонсо Куарон и той решава да направи публично достояние визиите на писателката. Както направи и с тези на Джоан Роулинг - във възможно най-дарк версията на Хари Потър - "Хари Потър и затворникът от Азкабан".

Явно след веселия и не особено смислен "И твойта майка също", режисьорът се е заел да ни плаши и разчувства. С "Децата на хората" дори успя.

Филмът ни отвежда до не далечната 2027 година, в ден, когато умира най-младият човек на Земята. Той е наръган, защото отказва да даде автограф.

С Диего Рикардо (на 18 години, 4 месеца, 20 дни, 16 часа и 8 минути) умира и последната надежда за възпроизводство на човечеството. И тази смърт е най-голямата трагедия в света на безплодие, тероризъм и насилие. Ключовата дума в този свят е безнадеждност. А във филма - тъга и надежда.

Защото светът, изграден от Куарон, е една от най-въздействащите заплахи за човечеството на големия екран от години. Не поради кой знае колко необикновените си художествени качества, а поради това, че нито метеорит, нито огромни хищни насекоми, нито лед и вода са по-страшни от това да знаеш, че след теб нищо няма да остане - дори и ако е само, за да страда. А отгоре на всичко най-вероятно самият ти ще умреш по гаден начин.

В този свят единствената държава, която удържа напора на болестите, опустошителния тероризъм и масовата смърт, е Англия. И за да се запази, там е пълно с лагери за нелегални бежанци, непрекъснати взривове по улиците и хора, които отчаяно търсят някакво спасение.

Пълно е и с активистки организации, които силово се борят срещу насилието. И изобщо не интересуват главния герой - бивш техен член и настоящ тъжен, тъжен самотен човек - Тео (в ролята - неустоимият, невероятен и божествен Клайв Оуен, който е по-секси, според мен, от Джъд Лоу в "Отблизо", но това е друг въпрос).

Та, на този безразличен и меланхоличен хубавец не му пука за маниакалните идеи на групировките, докато не го отвличат. И докато не се оказва вързан срещу бившото си гадже (Джулиан Мур). И докато не му поставят невероятната задача да заведе до митичната и легендарна организация "Човешки проект" единствената, последна на Земята, бременна жена. Единственото чудо, което може да спаси света. Единствената надежда.

С надеждата започват и проблемите, и гоненията, предателствата, конспирациите и екшънът.

По телевизията вървят непрекъснати реклами за хапче за самоубиване, препоръчано от управляващите като най-доброто.

Масови спонтанни аборти и непрекъснати призиви за изследване на плодовитостта. Всекидневни нападения над полицаите от преследваните бежанци. Ежечасни безредици.

Мисията в този хаос и нещастие изглежда точно толкова невъзможна, колкото и важна.

И тогава се ражда детето - в бежански лагер, насред бойните действия, в барака, на пода. От него зависи човечеството. И майката го води през престрелки, докато най-накрая стигат до мястото на срещата. Тогава Тео умира и потъва в океана почти толкова сърцераздирателно като Ди Каприо в "Титаник".

И като стана въпрос за сърцераздирателност, ако в този филм не бяха прекалили със фантасмагориите, обслужващи драматизма, можеше и да се получи невероятно вълнуващо. Не че не е. Просто понякога е нужна граница на високите минорни децибели и разплаканите мъже.

Истински тъжното е в детайлите...