Мечтата на физика

Имам един познат. Завърши ядрена физика. Скоро след като стана висшист, отиде на нещо като „екскурзия” до АЕЦ Козлодуй. След това се върна и каза с интонацията на малко дете с голяма близалка в уста:  „Това е най-яката атомна централа на света!!!”. С безумен поглед, толкова щастлив, все едно е ходил до Луната без екипировка и е оживял.

Когато гледах „Проектът Съншайн” се сетих точно за тази радост, която най-вероятно с нищо не е сравнима. Какво би било за един ядрен физик да попадне в центъра на най-голямата в света атомна бомба в момента, в който като малки светулки атомите започват да се делят – верижно, до съвършената светлина... Всяка мечта обаче си има цена....

Във филма „Проектът Съншайн” екип от астронавти трябва да спасят човечеството на всяка цена. Е, добре де, вярно си звучи банално. Ама като се замислиш, явно човешкото въображение отдавна  се е поизчерпало. (Спомни си Междузвездни войни”, “Една одисея в Космоса: 2001”, „Аполо 13” и другите, докато Брус Уилис се пожертва и спаси Земята, а Лив Тейлър плака, горката).

Прибави всички филми за екипи в подводници (които се побъркват заради огромни същества на дъното на океана или заради каквито и да било проблеми) и получаваш една значителна филмография, изследваща теоретично почти всичко, което може да се случи на хора, с важна мисия и огромен психологически товар, който в един момент става непоносим.

В този филм обаче няма нито излишен драматизъм, нито мелодрама. Той е приятен за окото, с добре измислени, направени и впечатляващи ефекти и вдъхновена и прецизна актьорска игра (режисьор е Дани Бойл – една от основателните причини, че не е за пропускане).

За такъв филм трябва задължително проблем за разрешаване. Той е налице – Слънцето е изживяло живота си на звезда, гасне и астронавтите тръгват към него с последната и най-голяма (колкото Манхатън) бомба, която човечеството може да си позволи (тоест – драматичен последен шанс, животът им не значи нищо в сравнение с мисията им, която е всичко и т.н. ).

Екипът отново е подбиран много внимателно, с тях има специалист-психолог, но, разбира се всяка човешка психика има пробойни и всеки от екипажа има по един специфичен страх или качество, което би могло да застраши мисията.

Човешкия фактор си казва думата – те се отклоняват от началния курс – с цената на големи поражения върху кораба, половината измират (за доброто на останалите, които могат да оживеят само при този вариант). Психологически филмът е леко сюрреалистичен, напрегнат и психeделичен. В същото време присъства огромната енергия в близкото присъствие на Слънцето, упражняваща върху персонажите някакво странно влияние.

То се предава и на зрителя – особено във втората част, когато действието се развива като в сън, става сай-фай и ти го следваш все едно си ударил 2 водки и се опитваш да фокусираш в пустинята Сахара.

Най-големият източник на енергия се оказва не само неживо тяло, а фактор, който е способен да те накара да полудееш, да се загубиш в страховете си, да изчезнеш в дълбоките води на човешкото си подсъзнание – там където са интуицията, религията, истинската ти човешка същност.

Краят, който следва натоварения финален половин час, е очакван, изпълнен с красота, светлина и провидение. Разбира се, е щастлив. И, разбира се, ако влезеш в салона, ще го видиш. В смисъл, че не вярвам да си тръгнеш преди него...

Имаш мнение? Сподели го!