Елементарна самота

Отдавна сме засвидетелствали любов и преданост към доброто европейско кино. Затова няма как да не се радваме на новия “Елементарни частици”, който ни блъсна като тежкотоварен влак, събори ни на земята, хвана ни за гърлото и не ни пусна до финалните си надписи.

Направен по романа на Мишел Уелбек “Елементарни частици”, филмът остава не по-малко смел в безмилостната дисекция на сексуалността на съвременния човек. А разминаването с оригинала е толкова кинаджийско, че филмът май повече ни харесва от книгата.

В лентата бруталният нихилизъм и вярата на Уелбек, че в съвременността единственият начин да си щастлив, е да си асексуален безсмъртен хермафродит, са заменени от романтиката на намереното щастие, от свързването на елементарните частици помежду си в името на цялостна и стабилна конфигурация.

Всъщност си мислим, че филмът по-скоро е коментар на бруталния роман и дори – отговор на тоталното му неверие, че сексуалното удоволствие и задоволеност на модерния човек са постижими.

И точно тази основна част от адаптацията ни накара да мислим с дни за него, да го гледаме отново и да достигнем до извода, че е едно от най-силните заглавия, излизали у нас в последните месеци.

В това си мнение не сме единствени - “Елементарни частици”, дело на режисьора Оскар Рьохлер, има награда Сребърна мечка 2006 за най-добър актьор (Мориц Блейбтру от Бягай, Лола), номинация Златна мечка 2006 за най-добър филм и номинация за най-добър филм на Европейски филмови награди 2006.

Сюжетът се занимава с двама братя – изоставени от ексцентричната си майка-хипи, те се търсят и не се намират в голяма мозайка. Отчасти, защото сами са се оплели яко, от друга – защото нямат представа какво да правят с празнината в себе си.

Михаел е отгледан от баба си. С очила и проблеми в общуването, години по-късно той става математик и молекулярен биолог – толкова гениален, колкото и самотен.

Брат му - Бруно – е нещастен преподавател, напълно обладан от нестихващия си нагон и изгарящ вътрешен гняв и незадоволеност, които бавно го тласкат към полудявяне.

Историята и на двамата започва от някакъв момент в близкото минало, следва мозаечно подреждане на моменти от детството, юношеството и настоящето докато разбърканото време не очертае една насочена надолу пътека, която води към зловещо нещастие въпреки привиден успех.

Самотата, незадоволеността и всички комплекси, натрупвани с годините, превръщат Михаел и Бруно в емоционални инвалиди, тотално неспособни да живеят живота, който сами са си създали. И в момента на кризата се появяват Жените. Половинките.

Онези единствени същества, които могат да ги направят щастливи, да се свържат с тях на безпрекословния магнитен принцип и да сфомират ядрото на бъдещия устойчив атом.

Щастието, което е изглежало толкова невъзможно, им се случва. За съжаление – хепи-ендът не е задължителен в живота. Затова краят е така противоречив за тълкуване.

Така или иначе, аз плаках горе голу по време на 50% от филма. Защото, направен на ръба на искрената мелодрама и на философията, “Елементарни частици” със сигурност може да докосне само модерен човек, който е изпитвал цялата тежест на факта, че е сам. И че всъщност не може и не иска да бъде такъв.

Да си сериозен не е куул, обаче „Елементарни частици“ не си играе с плоски смешки и клиширани модели.

Точно обратното – той се опитва да разбере, да изследва, да намери решение на невъзможното уравнение – успешна кариера+вътрешна удовлетвореност+любов+секс=щастие и завършеност.

Къде е грешката можем само да гадаем...