Какво се случи в първата вечер на Филмини

Едва ли могат да се опишат всички противоречиви усещания, които ни връхлетяха вчера около 19.00 часа пред Дома на киното.

Ако трябва съвсем обективно да изброим какво летеше във въздуха в първата вечер на Филмини, по ред ще бъде, както следва: изненада, радост, възбуда, топлина, горещина, задушаване, нетърпение, ентусиазъм, носталгия, разочарование, приказност, замайване, напрежение, умиление, мистика, въображение, ирония и смях.

А ето и какво ги предизвика...

Винаги сме се радвали на късометражното кино и на хубавите събития, които събират тези, които го правят и които го гледат на едно място. Усещането за празник в такива случаи може да се постигне и с много малко хора.

Когато обаче се озовахме пред киното установихме, че Филмини не само има прекрасната празнична атмосфера от самото си начало, но и се радва на огромен интерес. Адски много млади хора, които се чудехме как ще се поберат в залата.

Присъствието на толкова много хора доведе до значително забавяне на началото (докато всички се вземат билети), което ни завари почти пред вратите. Поизпотихме се, посмяхме се, поизморихме се от чакане и съвсем като в Света София в Истанбул почти деформирахме пода потропвайки нервно от нетърпение.

Затова е обясним ентусиазмът, когато най-накрая седнахме, настанихме се пред екрана и фестивалът започна...

Носталгия. И ретро. Първият филм на прожекцията - „Чичо ми Пако” на Тако Гонзалес. Адски забавен, познаваме го от селекцията на фестивала в Балчик. Класически снимана комедия за 70-те, леко напомняща „С деца на море“, с невероятно ироничен саундтрак и сладка визия. Изобщо – наистина чудесен, според нас се хареса на публиката. Вита пък гласува за него.

Разочарование. Малко след началото се получи някаква техническа грешка и така и не успяхме да гледаме унгарския „Шкембе с лук” на Мартон Сирмай

Приказност. Без да разбирам френски, и доколкото изобщо разбрах за какво ставаше дума в „Баба Яга” на Фредерик Дано, мога да кажа, че това е стилен филм, който се заиграва с легендата за баба Яга през съвременното виждане за любовта. Или нещо подобно. Дали има смисъл да се интерпретира нещо толкова сюрреалистично? По-скоро не. Спирам и преминавам нататък...

Замайване. От удоволствие. Най-впечатляващата метафора на отношенията в една връзка в испанския „Кенди и Бренди” на Андер Дуке. Две малки деца играят на възрастни? Не. Възрастните цял живот си играят. И понякога става играчка-плачка. Личен фаворит засега в програмата. Наистина ме потресе.

Напрежение. И горещи страсти в испанския „Магма” на Висенте Наваро. Кога и къде хората стават вулкан – отвътре и отвън. Огънят като субект и обект. Съспенс и мистерия.

Умиление. И патриархална идилия в мексиканския „Мляко и вода” на Селсо Гарсия. Отново между сюрреалистичното и реалното, между смеха и тъгата, филмът показваше какво се случва между баба и крава. А публиката се колебаеше дали да се смее или да съчуства. Направи и двете.

Мистика. „Станът“ на Скот Кравиц. Древногръцките Мойри, Андерсенови приказки, вуду магия и какво ли още не в един малко страшен полуанимиран-полуигрален филм. И стържещ жален звук на чело. Брррр.

Въображение. Естонската анимация „Роклята” Хелена Гирлин. Посветена на домакините. Хехе. Как бавно и трудно се плете перфектната дреха. Страшно и отблъскващо на моменти. Но много, много добре направено. 

Ирония. „Човекът на лампата” на Матеуш Раковиц. Забавна иронична и малко абсурдна комедия за тези, които обичат да гледат света отвисоко и останалите, които никога не успяват да видят света от тяхната гледна точка.

Смях. Безспорният любимец на публиката беше френският „Изненада” на Фабрис Марука – изключителна история за това как дори когато съпругата ти те сгащи гол върху съседката в леглото ви на рождения ти ден, имаш някакъв шанс да й „обясниш, че не всичко е така, както изглежда“.

Всичко свърши след бурния смях накрая, последван от аплодисменти. След това си говорихме с един от членовете на журито, че комедията е адски труден жанр, и след като имаше толкова много смях в залата, филмите наистина са били добри. Съгласих се. И си казахме „Наздраве“. Едно чудесно начало...