От футболния терен до киното: У-лицата с Мартина като "Ирина"

Мартина

Пътят й започва на футболния терен, за да продължи по-късно в театъра и киното. Споделя, че именно спортът я е направил толкова дисциплинирана в професията. А тя не идва даром при нея. Мартина Апостолова помни добре времето, когато трудно се е справяла с живота и не е имала възможност да работи като актриса. Няма да забрави и моментите в театъра в Благоевград, където работи на щат, както и защо си е тръгнала от там. В голямото кино връхлита смело с пълнометражния дебют на Надежда Косева "Ирина". Именно тази роля носи на Мартина множество награди на престижни кинофесивали.

"Надявах се Надя да се спре на мен. Всичко бе много близко до моите разбирания, морал, проблеми, които ме занимават. Всичко се подреди в точния момент.", разказва Мартина Апостолова пред Dnes.bg.  Актрисата вярва, че е спечелила доверието на Надежда Косева с отношението си към своята баба. "Стана след представление, в което Надя ме е гледала и не ме е харесала. Видяла ме да излизам и да се засилвам към баба, която ми е много близък човек. Тогава е открила нещо в мен. Спечелила съм я несъзнателно, тъй като дори не съм знаела, че тя е там.", спомня си Мартина.

Самата тя не се е старала да печели режисьорката на своя страна. Просто изпълнявала заръките й. "Много разговаряхме. В крайна сметка ми се обади и каза три месеца след като започнахме кастингите: "Ти си моята Ирина". Началото не е леко. Има доза страх, тъй като опитът на Мартина в киното се простира до студентски късометражни сценки, чиято обстановка в никакъв случай не може да се сравни с професионалната. Всъщност никога не й е пречило да застане пред камера. Друго я е притеснявало. "Мислих си: "Хайде, хвана голямата риба. Сега какво ще я правиш?". Започва засилена подготовка за ролята, дори технически за снимането на кино, защото образованието й е театрално, не кинематографично. "Сякаш прохождаш и започваш да се чувстваш на мястото си. Бях сигурна в Ирина. Знаех, че няма да ме предаде. Отговорността от там нататък бе аз да не я предам.", спомня си актрисата.

Ирина

Пътят на Мартина към "Ирина" минава плавно. Надежда Косева й се доверява. "Питаше ме: "Тук Ирина какво ще направи?" Когато не бях съгласна с някои неща от сценария, изслушваше внимателно аргументите ми. Знаеше, че го правя не от желание да ми е лесно, а с желание Ирина да е такава, каквато двете сме си я представяли. Довери ми се, че ще я усетя. Разбрахме се негласно и продължихме да го правим."

Мартина спокойно може да каже, че е превърнала Ирина в изключително чувствително същество. "По сценарий я нямаше тази тънката емоция, за която забравяме, която е заключена в нас, поради начина ни на съществуване. Много ми се искаше природната интелигентност да не зависи само от географската ширина.  Човек може да събуди интелигентността си във всеки период от живота си, стига да се намерят правилните хора и случки.", споделя още актрисата.

Наградите

"Ирина" пътува по света. С нея Мартина печели редица награди, сред които в Хонконг, за най-добра актриса и на "Златна роза" наградата СБФД Котбус '18, "Златен бухал" за най-добър филм Варшава '18, Специалната награда на журито за Мартина Апостолова... Актрисата не смята, че отличията са я променили. "Може би ако това ми се бе случило веднага след като бях завършила университета, щях да се самозабравя. Но при мен имаше период, в който нямах работа. Търсих начини, изстрадах си недоимъка и този малшанс в нашата професия и днес ми остава само да бъда благодарна и да оценявам момента.”, обяснява тя. Наградите са останали някъде при родителите й да събират прах. Използва ги като пътни знаци, но не такива, които подминава, а които й показват накъде върви и дали е на прав път.

Началото

Нейният професионален път на актриса стартира в трупата на Благоевградския театър. "Страхотни хора са, но ме задушава държавната структура.  Щатът е нещо страхотно за млад актьор. Мисля, че дори е задължително за всеки току-що завършил колега, по възможност е добре да е извън София. Именно така учиш занаята. Живееш на ръба на немотията, но е много възпитателно първо това да ти се случи.” С нея става така веднага след като завършва. Година и половина няма професионални ангажименти. С колежка създават независима театрална компания за документален театър. В нея разказват за сериозното, за някоя човешка трагедия, използвайки средствата на документалния театър и така улекотяват възприятието на публиката, но не й отнемат от емоцията на историята. "Не ми доставяше удоволствие някой да ми казва какво да играя - в тази пиеса си разпределена като еди кой си. В момента, в който престанах да намирам сладкото от ролята, на следващия ден си подадох молбата. Беше абсолютно престъпление на 24 години да не се вълнувам от професията си. Затова съм на свободна практика. Това е моят избор и предпочитам да наливам питиета в някой бар, отколкото да излизам със срам на сцената."

В документалния театър животът е най-добрият драматург. В това е уверена и Мартина Апостолова.  По думите й, за повечето неща, които разказват на сцена, човек може да си каже: "Е, това е нереално!" А то се е случило. "Животът е най-добрият учител и е много интересно как да представиш истината да не изглежда фалшиво. Има толкова истории, които чакат да бъдат разказани. То е като игра. Хващаш я, доизмисляш я. Много е странно, че трябва да измислиш истинското, за да изглежда органично на сцената.", отбелязва тя.

Учи в Нов български университет, а не  в НАТФИЗ. "Прибрах се от Германия. Някой ми спомена Цветана Манева и Снежина Петрова. Просто отидох на изпит. Подготвих си монолог от филм. Не бях ходила на школи. Попаднах си на мястото. Мисля, че съдбата е била благосклонна към мен да съм свободна в избора си. Изпитвам огромно уважение към колегите ми от НАТФИЗ, към самата Академия, към работата им. В Нов български не са ни възпитавали като конкуренция. Просто при мен така се случи. Изобщо не кандидатствах в НАТФИЗ. Срещнах си учителите, които харесвах. Предполагам, че и в НАТФИЗ да бях влязла, щеше да ми хареса.", разказва Мартина.

Футболът

Преди да заобича сцената, футболният терен е бил нейният живот. Мартина се е занимавала професионално с женски футбол и е убедена, че от там е придобила тази дисциплина и отговорност днес на сцената и пред екрана. "Имах невероятни колеги в Нов български и без да искам се превърнах в капитана им. Аз ги организирах. Всички бяха свободни творчески души, а при мен имаше тази отговорност към футбола и така хубаво се разработихме всички. Много съм отговорна към работата си. Може би и заради спорта, защото се бориш до край. Там има човек, който очаква от теб победа. Има едни хора, които ти гласуват доверие. И в този смисъл, ако не беше футболът, в сегашно време нямаше да съм този професионалист, който съм. Мисля, че спортът е задължителен за хората. При талантливите хора се появява момент, при който има едно пропадане в някои от случаите поради това разчитане на таланта и мързелът, който съпровожда всеки гений. Пагубно за всеки артист е да допусне отпускане, безотговорност към самия себе си, да спре да бъде взискателен към работата си, да няма очаквания от самия себе си. Не говорим да се гони краен срок или някакъв връх. Не говорим за амбиция , а за целенасоченост."
.

Равенство/неравенство

Мартина вярва, че в България не е като в Европа и САЩ що се отнася до равноправие между половете в професията. "Имаме много активни жени-режисьори – Надежда Косева, Ралица Петрова, Слава Дойчева, Майа Виткова, Кристина Грозева, Мина Милева, Весела Казакова... Те са страхотни боркини за правата на жените, не само в България. Те пропагандират това равенство, което трябва да го има навсякъде. Изключително дейни са.

Филмите им са свързани с това. Възхищавам се на каузата им. Не съм част от тази гилдия, за да кажа дали има неравенство у нас. Мога да кажа, че при актьорите няма подобно нещо. Има неравенство в заплащането при т.нар. "Мечки" и онези, които никой не ни знае и няма да дръпне толкова публика. Не мисля, че в България проблемът със заплащането и пропагандирането на филми с жени в главните роли е толкова голям, колкото в Европа и Щатите. У нас жените в индустрията са много еманципирани. Все пак сме огън-жени- балканки. Ако говорим за истинско неравенство, то е между връзкарите и творците, които нямат шанса да бъдат забелязани.”, отбелязва актрисата.

От Германия в България

Мартина е от онези хора, които са се завърнали от чужбина у нас. Харесва това, което се случва в България в последно време. "Виждам огромна светлина, а по природа не съм оптимист. По-скоро съм черногледа. Откривам страхотно поколение, което се надига и търси човешките си права. Намирам млади хора, активисти, будни, осъзнати, непримирими хора. Радвам се, че съм част от тях. Всички тези протести, които се случват напоследък дават малките си резултати, които на голямата картинка са незначителни, но започвайки да се случват все по-често, постепенно ще запълнят фона на тази чернилка, която ни е оставена. Виждам надежда. Много хора, които не вярвах, че ще се приберат от чужбина се прибраха. Аз съм една от тях.Познавам хора, които са казвали, че няма какво да правят тук, а сега се върнаха с желание и цел да създават нещо и да са част от това общество, което ще направи промяната. Затова хайде да не сме супер отчаяни.  Има защо да останем именно в тази страна."