Защо повечето женски образи в сериалите ни са "по калъп"?

Ние – семейство Кучеви, като огромна част от нормалните хора, изцеждаме годишната отпуска до дупка. В Солун сме и след вечери и разходки се спасяваме от жегата в уютното студио, наето от Airbnb. Играем на „Експлодиращи котета“, четем по няколко страници с второкласника ни и след като заспи – отваряме лаптопа и ровим в Max или Netflix за сериалче. Сравняваме препоръките, обсъждаме, мръщим се. Гледа ни се нещо с куул герои... Даже, ако може да е с куул героиня – още по-добре.

Със сигурност традиционната българска аудитория ще се залепи пред екраните, за да отдаде внимание на всичко, което родните продуценти са сътворили. Убеден съм и че в риалити форматите женските образи отново ще предизвикват разнородни емоции. Дотолкова, че ще е трудно да се ориентираме дали става въпрос за едни и същи лица. Но за тях е някак ясно – те са реални, живи и независимо как са подбрани и с каква цел – постъпките, емоциите, реакциите им са истински. Затова и в крайна сметка никой не гледа „Ергенът“ заради ергена, а заради дамите. Кипи истински живот след истински постъпки, които са направени и измерени в някакъв нашенски морален контекст.

Когато става въпрос за сериали, при това български – нещата са друга чаша вино. Малцина са тези, които помнят имената на героините. Коментарите обикновено са свързани с изпълненията на актрисите и се споменават имената на по-известните.

Повечето женски образи в българските сериали са изградени, за да служат единствено на драматургията на сериала. Те често пъти са развити извън реалното време и контекст и често пъти са толкова еднопластови и капсулирани в клиширани фрази, че никога не можем да допуснем, че са възможни в реалния живот.

Не обичам да гледам сериали, когато са в пика на популярността си.

Breaking Bad („В обувките на Сатаната“) е сериал на почти 15 години – едва сега му дадох пети шанс и проработи.

Скайлър (Анна Гън) и сестра ѝ Мари (Бетси Бранд) са толкова органично сътворени, изиграни, емоционално наситени, че плочките в домовете им ще се наместят под тях, за да ни накарат да следим всяко тяхно действие, решение или емоционално състояние.

Симпатията кара въображението да работи. Това най-общо казва Дейвид Хюм – шотландски философ и икономист, живял през далечния 18 век. Намирам тезата му за абсолютно приложима. Един образ може да бъде симпатичен дори тогава, когато е отрицателен, защото поражда истинска връзка със зрителя.

Обсъждам Скайлър и Мари с приятели, живеещи в Щатите, и те леко надменно ми казват: „бро, реален образ на домакини, които можеш да срещнеш в почти всеки южен щат“. Няма как да проверя веднага, но се ориентирам по емоциите, които пораждат в мен.

Връщам лентата назад към други женски характери от любими сериали и се сещам за Уенди Бърд (Лора Лини) от Ozark („Озарк“).

Жена чудовище, която от симулирано „успешен“ брак, с любовник, и на два дни от признание за желание за развод, изведнъж се оказва в центъра на огромна перачница за пари, която съпругът ѝ – Марти Бърд (Джейсън Бейтман) трябва да завърти, за да останат живи.

Страхът, който Уенди изпитва за живота на децата си, и постъпките ѝ впоследствие са толкова реално пресъздадени, че двамата с г-жа Кучева спирахме епизоди, за да обсъждаме как бихме постъпили ние. Дали бихме се променили толкова?

Сигурен съм, че ако по някаква случайност имаше подобен характер в български сериал, Уенди Бърд щеше в най-добрия случай да е експресивно агресивна жена, която крещи и плаче в 99% от сцените си. Да е нещастна по канона на НАТФИЗ.

Сещате ли се за онези женски лица с вторачен в една точка човек? Щеше да шепти някакви думи, които никой в реалния живот не ползва – скучни до смърт, но с цел да разплачат и камък.

Повечето женски образи в сериалите ни са правени „по калъп“, без грам допир до реалността.

Клишета за различни ролеви модели, които в истинския ни живот дори се променят, в сериалите са обречени от години да бъдат едни и същи. Не съм срещал женски образ в наш сериал с интересна професия – ако героинята е на около 40+, има няколко опции.

Срещаме бизнес дама, притежаваща ресторант, мол, винарна или каквото е клетото клише за успешна жена у нас. Оригиналността изисква някакви усилия и когато не са спестени на сто процента – най-много да видим вече изигран образ – лекар, полицайка. Но в българската реалност никога не сме били при подобен лекар и никога не ни е спирала такава полицайка.

Затова пък у нас сме свикнали да гледаме историите на нещастна дама, която дава всичко от себе си, но страшна тегоба пречи на щастието ѝ – изневяра, проблем в работата, адска болест. Не че в реалността това не се случва, но не се случва само това.

Това е един от основните проблеми на жените в родните сериали – те не съществуват сред нас.

Не са образи, които имат за цел да въздействат, а само да свършат една бърза работа за няколко епизода. Затова и често пъти героините нямат никакво друго занимание или дълбочина, за да разберем повече за емоционалния им свят – те са като фантоми, които имат няколко реплики, за да се случи нещо логично в действието.

Ако пък направим дисекция на млада жена в български сериал – тя ще е бунтарка, проблемно дете на разведени или нещастни родители, разглезена богаташка дъщеря или умно момиче, което всички подценяват.

Да си представим героиня като тази на Фийби Уолър-Бридж във „Fleabag“ в български сериал е невъзможно, защото рядко ще видите наша героиня да говори за сексуалните си предпочитания, вътрешни страхове или употреба на леки наркотици. Пушенето на джойнт ще се падне задължително на проблемен персонаж, защото общото схващане у нас по темата е табу. Както и по много други...

Според българските сериали месечният цикъл не съществува, нито оралната любов, нито пък нормалната работна среда с весели и усмихнати млади хора, а гей тематиката винаги е свързана с трагична съдба.

В секс сцените жената винаги е жертва на загорял мачо с много власт или на възпитан и скромен професионалист с поведение на университетски асистент през зрелия социализъм.

През цялото действие от него не лъха на нищо – той е скромен, трудолюбив и безопасно скучен, но точно това е причина героинята да се „възпламени“ или пък да стане жертва на домашно насилие.

Въобще сексът е свързан с някакво жестоко страдание или възторжен момент, след който всички трябва да крещим „Българи юнаци“. Все едно българската жена няма мнение по въпроса за оргазма си и ѝ е все едно дали ще я бият първо или непременно ще крещи.

И тук изниква големият въпрос – защо реалната българска жена не съществува в уж новите български сериали?

В тях не срещам образа на нито една позната, а за близо 50-годишния си живот в приятелския ми кръг има доста разнородни по професия, социален статус и типажи дами. И никога не мога да асоциирам нито една от тях с героиня в нашенски сериал.

С лекота мога да кажа, че познавам поне дузина, чиито черти, постъпки или начин на мислене мога да намеря във Фийби, Мер – Кейт Уйнслет в Mare of Easttown („Мер от Ийсттаун“), Рю Бенет – Зендая в Euphoria („Еуфория“), Уенди Бърд в Ozark („Озарк“), жените в The White Lotus („Белият лотос“). Всичките са толкова реални, че дори жестове и мимики напомнят на близки и далечни познати.

Продължението на материала вижте тук

автор: Господин Кучев