Nouvelle Vague: цветовете на музиката

Със закъснение в рамките на обичайното, но с енергия, многократно надскачаща очакванията, премина първото гостуване на французите Nouvelle Vague у нас.

Концерта стартираха La Boetie – страничен проект на басиста на Nouvelle Vague Julien Decoret, заедно с изящната Elsa Fourlon. Дуото на двамата мултиинструменталисти ползва електронни подложки и живи вокали, китара, синтезатор и бас, за да представи музиката си – енергична смесица от синтпоп и ню уейв звучене, подправени със светкавично сменящи се еуфория и меланхолия.

След половинчасовия им сет на сцената се качиха и самите Nouvelle Vague. Стартираха с One Hundred Years на The Cure и още с първите акорди става явно каква е групата на живо. Акустични китари и бас, леки перкусии, нежни вокали и енергията на рок банда в магазин за чай и малки сладки.

Вокалистките Лизиет Але и Марева Галанте ни омагьосват с топлите си двугласи, танцуват прегърнати и показват сърца с ръцете си, докато бандата продължава с Master and Servant, Sandy Sandy от последния им албум Couleurs sur Paris и Even Fallen in Love.

И ако музиката на Nouvelle Vague на запис може лесно да бъде определена като боса нова, то преработките на класически ню уейв песни на живо звучат коренно различно и влиянията са многобройни.

Вокали между виртуозното пеене с цял глас и провлаченото задъхано секси мъркане, върху цялата палитра от боса нова ритъм, с кънтри привкус на Guns of Brixton и Making Plans for Nigel, балкански и латино подправки на Making Plans for Nigel и Où veux-tu qu'je r'garde. Въпросът накъде искаме да гледаме обаче не стои на фона на хипнотизиращото присъствие на прекрасните Лизиет и Марева, които забавляват публиката и я въвличат в преживяването с реплики и игри.

И след като всички звучно се включват в преследването на мухата в залата (изсвирена на една струна, както в парчето на The Cramps), избухва вариантът на Nouvelle Vague на песента Human Fly, с блус привкус, след което публиката изпада в абсолютна еуфория от големия хит Too Drunk To Fuck.

Всяко съмнение в смисъла на банда, съсредоточена изцяло върху претворяването на чужди култови песни отпреди 20 години, напуска обидено залата, когато на God Save the Queen на Sex Pistols публиката припява в един глас, нежно и отнесено „No future..“.

Меланхоличното настроение се разтваря в ударния ритъм с афро привкус на Rapture, в който пеенето на Лизиет Але преминава в речитатив и луд танц, докато цялата зала се тресе (буквално, поради нестабилния под), крещи и аплодира с пълна сила.

Следват Just Cant's Get Enough, Putain, Blue Monday и Malla Vida в ритъма на румба, с фламенко китара. Публиката вече танцува бясно и еуфорията само нараства с рокендрола и забързаната боса нова в последните All My Colours, Parade, Blister и емблематичната Love Will Tear Us Apart.

Бисът е неизбежен, идва в двойна доза и включва мрачните класики Dance With Me на The Lords of the New Church и Bela Lugosi's Dead на Bauhaus и меланхолично минорната In A Manner of Speaking на Tuxedomoon за край.

В пъти по-разнообразни, енергични и ярки на живо, Nouvelle Vague направиха съвършения си концерт у нас – едновременно повече от задоволителен за верните им фенове и изненада многократно надскачаща очакванията за всички останали.