Божествен глас

На големите им стана навик да ни посещават, за което ние сме особено и искрено щастливи. И колкото и много да станаха вече, ние ги помним всички.

Ще запомним и Vaya con Dios. И то със сигурност.

И най-вече Дани Клайн, която, вече няма никакво съмнение, има някакво вземане-даване с дядо Господ...

Като меломан и подобаващо сериозен фен на добрата музика във всичките й разновидности, гледам да не пропускам подобни мероприятия. Вече съм си изградила някаква, така да се каже, ценностна система относно концертите – научих се да разпознавам кога ме очаква нещо добро и кога нещо просто прилично...

Обикновено си личи по закъснението след часа, определен за начален върху билетите, поканите или там с каквото си се озовал вътре.

За Vaya con Dios не се наложи да чакаме – излязоха само двадесетина минути след 19 часа и без много увертюри ни понесоха на крилете на нечувания джаз, който правят. Хем е джаз, но не съвсем. Гласът на Дани го прави да изглежда и звучи като нещо необикновено.

Тя наистина има щастието да притежава един от най-специфичните тембри, които, когато и където и да чуеш, разпознаваш. Станахме свидетели как с него тя успява да съживи дори най-сухия звук от контрабаса – прави с гласа си, каквото поиска.

Притежава невероятна техника и изпълнява песните си все едно за пръв път – с много чувство и с цялата си душа. Може би това е и тайната да си толкова години на сцената. В нейния случай – малко повече от двадесет.

Да си призная, бях слушала много техни парчета и повечето от тях ми звучаха идентично. Когато обаче гледаш Дани Клайн от няколко метра, усещането е съвсем различно.

Не само виждаш и слушаш, но и чувстваш музиката й, която се оказа хамелеоноподобна – нежна, но категорична... на моменти агресивна, но и много чувствена. За час и половина видяхме многото лица на един особено красив и различен стил със запазената марка Vaya con Dios.

Концертът ще запомним не само с перфектния репертоар и пълната зала. Вокалистката ни показа, че може не само да пее добре, но и също толкова добре да общува с публиката си.

След почти всяка песен тя задаваше въпроси, искаше да се намали осветлението, пропагандираше равнопоставеност между мъжете и жените, отговаряше на викове от залата...

Накрая, на признанието „I love you“, долетяло от втори балкон, се провикна иззад микрофона с не особено граматически правилното „Me too“, но все пак...

Интересно стана, когато реши да попита дали в залата има роми.

Въпросът беше зададен точно преди да запее циганския химн „Джелем, джелем“, с което си изпълнение смятам, че изненада приятно голяма част от феновете си в България.

Защото, знаем, не е като да не сме свързани с циганите и тяхната, така да се каже, буйна кръв...

От Дани разбрахме още, че без ромската култура тя не би могла да е това, което е, и че, за да изпълни тази песен, лично поискала позволение. От кого точно, не стана ясно.

Ясно е само, че жената си я бива и има още какво да ни покаже. Въпреки 53-те си години и хилядите коцерти зад гърба си, тя не е уморена и това е очевидно.

След два биса и нечовешки яката Nah Neh Nah за финал, на всички в залата ни струваше много да спрем да пляскаме, крещим и искаме още...

На излизане от залата, всичко ми се струваше странно хубаво... Даже и навън беше по-светло от обичайното, по-свежо, по-чисто.

Не съм от най-вярващите, но, казвам ви... Господ има пръст в тая работа.

Още от мен