Улицата с Марио Хосен: Изкуството да си "Между два свята"

Между два свята

Музиката на Паганини се изправя срещу тази на Шопен. Музикалният дуел е между цигуларя Марио Хосен и пианиста Адриан Йотикер. Двамата ще разкрият два коренно противоположни свята от класическата музика в зала 1 на НДК на 25 ноември. "Става въпрос за различни подхода в трактовката на един музикален инструмент. Паганини е човекът, който търси да извлече най-екстремните, най-близките до природата звуци на цигулката, с което прави революция в история на музиката. А при Шопен всичко е много по-съкровено. Той избягва аудиторията, търси интимността. Неслучайно бебетата и малките деца обичат музиката му, защото тя е рядко хармонична“", разказва Хосен пред Dnes.bg.

По думите му, Паганини е революционер, който открива нови светове, правейки коренната промяна в начина, по който се представя един класически концерт. "Той е първият шоумен в история на музиката, който сам си организира концертите. Сам влиза в досег с публиката и умишлено я провокира. Тогава тя е била за богоизбрани, за аристократите, а той свири на всички.", разказва българският цигулар.

Паганини

"Още преди да направи голямото си турне 1828 г. в Европа, близо 50 години Паганини е концентрирал само в Италия. До такава степен се е превърнал в любимец на масите, че самото име е било достатъчно да определя модата на града. Това се е повтаряло във всички европейски центрове. В Париж са започнали да носят обувки като Паганини, фраг като Паганини. Бил е еквивалент на  съвременните рок звезди", разказва Марио Хосен.

Българинът е дълбоко свързан с него  и се занимава и изследователски с  личността му. Така успява да открие, че партитурите му са сгрешени и 170 години се издават редакции по произведения на Паганини по грешен начин. "Това е липса на уважение към един от хората, които са променили историята на музиката през 19-и век.", категоричен е Хосен и допълва, че изследванията му са само малка стъпка в тази посока.  По думите му, поредицата от издания, която излиза във Виена е началото на мащабен труд, включващ над 10 години изследвания. Ще излязат около 60 тома.

Двамата с Паганини са свързани и по-друг начин. Родителите на италианския виртуоз са вярвали в музикалната му кариера. Майка му е сънувала, че пътят му е предначертан. В семейството на Марио Хосен също интересът към музиката не е случаен. Изключвайки баба му, която е свирила на цигулка, всички останали са оперни певци или пианисти. "При мен нямаше момент на колебание. Не бе и въпрос на убеждение. Майка ми ме записа в подготвителен клас в музикалното училище и взимах уроци по солфеж и пиано. Исках цигулка, а тя беше близо -  в калъфа на баба ми в нейната стая. Непрекъснато я гледах и наблюдавах. Харесваше ми звука. Впечатляваше ме. В един момент на приемния изпит на музикалното училище казаха, че имам дълги пръсти като цигулар. След два месеца вече свирих на този инструмент."

Цигулката

И ако първата цигулка е била "завещана" от неговата баба, то Марио Хосен е последовател на езотеричната поговорка, че цигулката избира своя музикант. "Ако е дошло времето, тя ще те намери. Не познавам добър музикант, който да не притежава инструмента, който отговаря на неговата душевност." - отбелязва той. С неговата са заедно 18 години. "Вече сме едно семейство и се познаваме добре и тя се развива много интересно. Макар и да е старица на 250 години, тя си има своите младежки откровения. Има инструменти, които са изморени с годините. Спомням си, че във Виена свирих 6 години като студент с цигулка от 1682 г, направена от кремонски майстор. Но на моменти, на сцена се усещаше, че в определени звукови честоти звучи уморено. Няма го блясъка, силата да издържи на напрежението на цял концерт. Някои от тези инструменти вече са в музеите и хората  им се наслаждават като начин на изработка, но има и такива, като моята цигулка, в която има още много живот.“

Музиката

Музиката е в сърцето на всеки човек, но решението да стане професионален музикант е тежко, защото е кауза за цял живот.  Реализацията, според Хосен не е като в другите професии, а е смисъл на живот. "Не може да се занимаваш с изкуство и да искаш да си поставен в живота както финансист. Те са напълно различни“ - отбелязва цигуларят. - В единия случай получаваш духовно богатство, в другия – различен тип реализиране. Така че тези сравнения, характерни за нашия материалистичен свят, са много по-далеч от генезиса на човешкия живот. Всеки трябва да има досег до изкуството – да изразява чувства и мисли чрез него, но това е магията на живота ни. Но решението да си професионалист е смисъл на живот. Ние сме най-щастливите хора, имаме възможност да работим със себе си. Да откриваме вселената, чрез професията си ежедневно. Това е привилегия."

И материализмът като привилегия

В цял свят този процес се наблюдава. "България е в преходен период, в който това се усеща драматично. Тенденциите не идват от нас.", отбелязва Хосен. Според него, вече и любовта, и приятелството  се преобръща във вид търговия. Затова в такъв период на развитието на човешкото общество Марио вярва, че изкуството е най-необходимо. "Всички имаме нужда да бъдем истински емоционални хора, да изпитваме любов. Както родителите дават любов на децата си – инстинктивна, така е  и с човешката душа. Трябва да се грижим за нея, да я култивираме.  Театрална постановка, концерт, изложба – само чрез тях човек може да е искрен и насаме с душата си. На такива събития никой няма нужда да се крие, тъй като е част от аудиторията и преживява това, което вижда по уникален начин. Като отиваш на църква да не би да разбираш от идеологията. Отиваш заради хармонията, която намираш или заради самотата, която получаваш. Така е и с концертите. Молитвата е нещото, което забравихме в 21-ви век. Изкуството е спасителния мост към душата", категоричен е той.

Преподаването

Макар да живее във Виена, Марио Хосен идва у нас, за да преподава на студенти в НБУ. Отбелязва, че с времето може за минута да усети кой негов ученик би имал добро бъдеще в музиката. Отгатва по очите, по начина, по който докосва инструмента. Срещата с младите хора го правят и оптимист. "Не съм съгласен с черните краски, носещи се наоколо. Като преподавател и човек на сцената, виждам любопитни, търсещи хора. България не стои встрани от случващото се по света. Но тук виждам тенденция за духовен разцвет. На Запад се забелязва обратното. Там има залез. Тези традиции, които са били 200-300 години се поддържат изкуствено. Младото поколение е презаситено. Учудвам се как във всяка една област се наблюдава липсата на мотивация да се работи. Говорим и за емигранти.   В историята има един принцип – спадане и върхове. В един момент една нация или географско място може да е на дъното, но след 100-200 години да е на върха и обратното. Винаги изкуството е една от тези надстройки, които определят бъдещето. Ако има повече творчески и духовни търсения в едно общество, това значи, че е поело пътя си."