Жени и Боби от Варненския театър: COVID-19 e тест за обществото ни

Снимка: Държавен куклен театър Варна

1 / 3

Жени: За щастие, не съм се "филмирала". Вярвам, че "всичко ще се оправи".

Боби:  Има един филм с Бил Мъри, "Омагьосан ден", в който главният герой преживява един и същи ден отново и отново. Дните ми се сливат и се губя в календара в тази изолация и професионално бездействие. Поне се опитвам лично за мен да правя нещо  различно всеки ден, за да го осмисля и да не бъде пропилян.

Как живеете днес? Какво бе вчера? Какво мислите, че ще е утре?   

Жени: Ежедневието ни е тежко само по отношение на уроците на сина ни Лъчезар, който е в шести клас и не изгаря от желание да учи. Това намесва нас, родителите, в учебния процес, понякога чак до залез слънце. А с дъщеричката ни Стела намираме всякакви интересни начини да се забавляваме. Последният ми социален контакт беше в Турция на театрален фестивал от 8-ми до 13-ти март. Тогава за последно играхме театър и се забавлявахме с колегите. Знаехме за извънредното положение в България и попивахме жадно всеки миг свобода, осъзнавайки какво ни чака в България. Когато се завърнахме, брат ми ме посрещна с думите "Добре дошла в Ада". Мислех, че се шегува. В следващите дни разбрах какво точно значи социална изолация и колко горчива е тя. Но не искам да мрънкам. Всичко това е за добро. Природата си почива от нас. Това е най-хубавото от цялата тази ситуация. Много бих искала в утрешния ден, след пандемията, всички да сме малко по-смирени, да си вземем поука, да ценим повече всичко, което смятаме за даденост, но най-вероятно животът ще тръгне по старому. Пак ще тичаме като обезумели да свършим невъзможно много задачи, ще изтърваме срокове, ще се налага да работим и в почивните дни. Ето затова, в личен план, мисля, че днешният "свободен" ден е благословия. 

Боби: До вчера бяхме на бързи обороти и препускахме през личния си и професионален живот. Сега пък сме в почти пълен застой, което имаше своите плюсове само първите 2 седмици. Трябва да има баланс, иначе пропадането в която и да е крайност е пагубно. За утрешния ден казват, че ще бъдем променени след всичко това. Но като гледам, болшинството от българите все са башкА - липса на уважение към живота и сигурността на другия, самонадеяността на младите особено, които са ''недосегаеми''. За съжаление, приемаме насериозно опасността чак тогава, когато влезе в къщите ни! Дано нашето утре бъде преродено, но не постапокалиптично!

Как децата ви приемат ситуацията?

Жени: Обяснявам им като на големи хора какво се случва в момента и те проявяват разбиране. Няма драма в това отношение.

Боби: Големият ми син е наясно със ситуацията, превес има еуфорията от неочакваната ваканция - телевизия, игри, компютри. Доста трудно влязохме в час с дистанционното обучение, което ни коства на нас родителите много нерви и усилия. Малката ни дъщеричка е на три годинки и в нейния все още малък свят ѝ е достъчно, че по цял ден е с мама и тате. Тя също знае, че "днес не излизаме на площадките и не играем с други деца, за да не се разболеем". С нейната неоформена още представа за време се успокоява, че "утре" значи ще може - дано това "утре" настъпи скоро!

Животът на артиста по време на изолация – няма я срещата, няма я сигурността, какво има?

Жени: Благодарение на нашия директор Вера Стойкова, срещите ни с децата не са спирали и всяка седмица двама актьори от театъра разказват приказки пред камера, които се излъчват в събота и неделя. Отзвукът надмина очакванията ни. Пишат ни зрители от различни точки на света. Гледат ни български деца не само в България и Европа, но дори и в Индонезия, ОАЕ и САЩ. Мога да кажа, че в нашия случай дефектът стана ефект. Реалните ни срещи станаха виртуални и ние се отворихме още повече към света. Ние сме изключително пътуващ театър. Ето, че продължаваме пътешествията си.

Боби: Срещите с нашата публика засега продължават алтернативно, в кратки форми, през социалната мрежа Facebook. Това разбира се е само виртуален подсладител, заместител на реалния контакт, с който искаме да да останем във връзка с хората и да им споделяме наши свежи идеи за по-леко понасяме на ситуацията. Несигурността е основно финансова и то най-вече при артистите на свободна практика. Ние имаме късмета да сме към държавна институция и засега сме спокойни, но към колегите трябва незабавно да се предприемат адекватни мерки от правителството, защото са буквално "с вързани ръце".

В днешно време всеки говори за здравето, за икономическата криза, но без духовното, какво се случва?

Жени: Духовността е личен избор. Да, не може да се ходи на театър, но сега можем да четем повече книги, да гледаме филми, за които все не ни е достигало време, а в Интернет можем да посещаваме дори световни галерии и театри.

Боби: Без духовното става оскотяване. Не случайно в този момент хората се опазват да не подивеят изолирани от всеки и всичко чрез книги, филми, музика… Всички прояви на творческия дух са въжето, което може да ни издърпа от пропастта.

Изпитвате ли страх и как се справяте с тези чувства?

Жени: Не изпитвам страх, може би защото живея в България, където много рано се взеха адекватни мерки. Но, за съжаление, се страхувам много за  приятелите ни зад граница. Моя съученичка с коронавирус се бори за живота си в Лондон вече втора седмица. Всеки ден се чуваме и отчаянието започна да измества надеждите. Моля се за нея! Презирам всички западноевропейски управляващи, които допуснаха това безконтролно разпространение на Covid-19 с безотговорното си отношение. Вече не може да се върне времето назад, а жертвите са стотици…

Боби: Затворен вкъщи, сякаш се чувствам и затворен към страха. "Моят дом, моята крепост"! Притеснявам се, че това е много подвеждащо, но може би подсъзнанието ми има нужда от тази сигурност. На рационално ниво просто не мога да възприема мащаба на последиците от този "невидим злодей". Виждали сме най-лошия сценарий само във фантастичните филми и сигурно затова още ми звучи нереално и невъзможно… Помага ни контактът с любимите хора, макар и с някои от разстояние, споделянето на любими занимания у дома, личният релакс на ума и тялото.

Как се излиза от това, в което сме сега?

Жени: С търпение, с адекватно разбиране на ситуацията. Вярвам, че България ще се съвземе по-бързо от другите държави и колкото и да ни е трудно, ще си стъпим на краката. Ние сме народ със силен дух. "Всичко ще се оправи".

Боби:  Изходът към добро е само един - всеки да бъде съпричастен, активен и безкористно добронамерен към ближния, защото за много хора светът вече няма да бъде същия. Това ще бъде тест за нас, като хора, като общество. Дано го издържим!