Умът – акумулаторът на креативността

„Изкуството, сталкерът на ума” съчетава магията на изкуството с рационализма на науката и търси отговори, които векове наред са провокирали мислители, творци и учени. Чрез книгата авторът Джона Лерър успява да докосне тъканта на човешкото мироздание, пишат издателите.

Есенцията на „Изкуството, сталкерът на ума” е следната: това е книга, в която става въпрос за творци, предусетили откритията на невронауката далеч преди въпросната невронаука да се появи на научния небосклон. Поетът Уолт Уитман, кулинарът Огюст Ескофие, живописецът Пол Сезан, композиторът Игор Стравински и писателите Марсел Пруст, Гъртруд Стайн, Джордж Елиът и Вирджиния Улф са открили истини за човека и неговия ум, които емпириката едва днес преоткрива. Въображението на тези истински сталкери е предугадило факти от бъдещето.

Посланието на „Изкуството, сталкерът на ума” е залегнало именно в извода, че творческата нагласа и творческите процеси са способни да постигнат чудеса в развитието ни като цивилизация. Авторът Джона Лерър пише следното: „Вече знаем достатъчно, за да знаем, че никога няма да знаем всичко. Ето защо имаме нужда от изкуството: то ни учи как да живеем с мистерията. Само човекът на изкуството може да изследва непознатата вселена, без да ни дава готов отговор, тъй като понякога отговор просто няма. Когато дръзнем да се хвърлим отвъд ръба на нашето познание, изкуството е единствената ни опора.” Лерър допълва, че хората на изкуството трябва също така „да не пренебрегват вдъхновяващите описания на реалността, създадени от науката. Всеки хуманитарист трябва да чете списание „Нейчър“. Същевременно обаче точните науки трябва да признаят, че техните истини не са единствени. Няма познание, което да има монопол върху познанието.”

Тази теза е развита подробно и убедително, обобщавайки, че както изкуството, така и науката могат да бъдат едновременно полезни и верни. Това прозира от събитията, личностите и творбите на близкото и далечно минало, а в съвременната епоха феноменът още по-ясно си личи: креативността е необходимият баланс за самохвалството на научния редукционизъм – особено що се отнася до човешкия опит.