Аз говоря с картини, работя с картини

Преди премиерата си в България документалният филм „Цветанка“ вече се е срещнал с публиката на нюйоркския музей за модерно изкуство МоМА. Веднага след българската премиера в рамките на София Филм Фест ви срещаме с Юлиян Табаков – режисьор, сценарист и художник на продукцията. А датата на самата премиера е знакова. На 8 март 1926 г. се ражда главната героиня, преживяла трите големи епохи в новата българска история.

Досега си се занимавал главно със сценография. Как реши, че „Цветанка” е именно киноистория?

Определено е за кино, защото е много пъстра. Театърът не би могъл да я представи. Всъщност всяка история има своите изразни средства и за тази история киното е най-подходящо.В същото време във филма си не
използваш типичните за киното изразни средства. Имаме история, която можем да пресъздадем реалистично, както е била, или да предадем усещането за нея, мириса й, цвета й. Всеки подход ще има различен резултат върху публиката.
Ако историята присъства вербално, тя няма нужда и да бъде показвана. Една картина, която не е директна, може да ни въведе в обстановката много по-добре от една реалистична илюстрация.

Тогава къде минава границата между документалното и игралното кино и твоят филм документален ли е?

И да, и не. Историята е документална, но начинът, по който съм я представил не е. Но един такъв въпрос води до следващия - има ли значение къде е границата и има ли нужда от нея. Всъщност има ли документално кино в истинския смисъл на думата? Тъй като винаги има режисура и монтаж, това никога не би могло да е един стопроцентов документ.

А има ли и игрално кино, при положение че често в основата му лежат реални истории?

Границата е леко размита. Има я, но не е много рязка. Твоят филм е граничен и защото се намира някъде между киното и видео арта. Аз по принцип съм художник, не съм режисьор, и съответно си ползвам моите си средства. Абсолютно логично е да използвам този език. Аз говоря с картини. Работя с картини. Това е един много личен филм, който разказва за семейството ти.

Главната героиня, твоята баба, е починала по време на филма. Това разколеба ли те?

Имаше моменти, в които се чудех дали да продължа, но не тогава. Понякога всичко беше толкова натегнато, така не можеше да се отпуши, някой път административно, друг път от художествена страна. Моменти, които бяха като да минеш през иглено ухо и в които много съжаляваш, че си почнал. Но те трябва да се издържат и после, като минат, си даваш сметка, че са само преходни, малки.

Това е първият ти филм. Казваш, че може би ще има и други. Как се почувства в царството на киното?

Малко ми е странно трябва да си призная. Има съвсем друг начин на работа, съвсем други отношения между хората. Но се свиква по някакъв начин и ти харесва в един момент. В началото ти е странно, но лека-полека работата ти се услажда. В някои отношения киното е по-ограничаващо. В киното всичко е на тъгъдък на ниво производство. Това идва от някои тривиални проблеми като наема на техниката. Едновременно с това спектърът на възможности в киното е огромен. Но най-вече зависи от това доколко си овладял киното като средство.