Представете си го и ще видите: Майк Дауни

Продуцентът Майк Дауни е ключова фигура в европейската кинематография и с неговото име се свързват не един и два любими на нашата публика филми – „Караула” на Райко Гърлич, „Соколи” на Фридрик Тор Фридриксон, „Парадът” на Сърджан Драгоевич – списъкът наистина е безкраен и отразява личния интерес на Майк Дауни към кинематографиите на малките страни, които имат какво да кажат на света.

Той е още изпълнителен директор на британската компания Film & Music Entertainment, президент на хърватския Международен филмов фестивал „Мотовун” и артистичен съветник на МФФ в Загреб. Тази година гостува у нас не само като член на Международното жури на 17-ия СФФ, но и като копродуцент на един уникален филм – „Imagine“ на Анджей Якимовски, копродукция между Плоша, Португалия и Франция, представена на СФФ в партньорство с Полския културен институт в София.

Да започнем с филма на Анджей Якимовски „Imagine“, на който сте копродуцент. В понеделник след прожекцията се получи наистина вълнуващ и задълбочен разговор с публиката. Действието във филма се развива в Лисабон. „Лисабонска история” на Вим Вендерс работи доста добре със звуците на града. Във филма на Якимовски, в който героите са слепи хора, очевидно звукът също е ключово понятие... Кое е по-специалното около Лисабон, ако си го представим като аудиограма?

Да, истина е. Лисабон е специално място. Мога да направя и връзка с друг филм на Вендерс – „До края на света”. В нашата история ние избрахме Лисабон но само заради визуалната му специфичност, но и защото търсехме място, в което разказваната история да има своя звукова специфика. Обмисляхме различни локации, защото трябваше да е място в близост до океана, да има своята вибрираща аура, и след множество дискусии се спряхме на Лисабон, понеже трябваше да има пристанище, стар град със стари трамваи, със свой идеосинкретичен звук, освен това трамваите да създават един вид елемент на заплаха за слепите хора, това беше решаващо, за да изберем мястото.

Историята е за сляп учител на слепи деца, който ги учи как да живеят без бастуни. Идеята е много революционна и мечтателска, но също така филмът поставя въпроса за опасностите, на които човек се излага, доверявайки се на звука и въображението си...

Когато се захванеш с нещо толкова голямо, ти поемаш огромна отговорност не само за физическата безопасност на хората, които участват, но и за разпространяването на тези нови идеи за звука и за начините, по които слепите хора ще могат да се чувстват по-сигурно и комфортно в заобикалящия ги свят. Защото има риск, има опасност. Но ако тези нови идеи могат да променят живота дори на един-единствен човек, то си заслужава да опиташ.

Има една доста екстремна сцена, в която учителят изважда стъклените си очни протези и ги подава на един от учениците, който не вярва, че сляп човек може да се оправя толкова добре в ежедневието...

Да, и момчето във филма, което наистина е сляпо, беше направо ужасено. Но моят дядо в Ирландия също беше сляп и имаше очни протези и когато бяхме деца през 60-те, преди толкова много години, и нямахме достатъчно играчки, ние си играехме със стъклените му очи.

Важна тема във филма е това, което виждаме с „вътрешните си очи”. В много отношения главният персонаж казва малки лъжи на другите слепи, но по този начин се опитва да ги накара наистина да видят една, изречена по алтернативен начин истина...

Това е сърцето на историята. Има различни пластове на реалност, различни нива на възприятие и различни лица на истината, независимо дали си зрящ, или незрящ. Героят казва: „Представете си го и ще го видите”. Може би някои от героите чуват и възприемат същите неща като него, а други не. Но така е и в света на зрящите. Защото има и много зрящи хора, които не могат да си представят нищо.

Накрая няколко думи за участието Ви в Международното жури на 17-ия СФФ...

Имам си своята интересна причина да приемам да се включвам в различни журита по филмовите фестивали: през последните години намирам все по-малко и по-малко време да гледам филми в реалния живот. Затова избирам да стана „филмов затворник” за седмица или за десет дни, през което време съм форсиран да гледам филм след филм след филм и да се изказвам за тях. И установих, че в последно време това е най-добрият начин да откриваш нови филми. Специално Международният конкурс на СФФ, който представя първи или втори филми на нови режисьори, много ми допада като формат, защото мога да се запозная с точно такива филми, които много рядко могат да се видят накуп в ежедневието. И така, намирам, че да съм част от жури за нови филмови творци и творби е винаги вдъхновяващо.