Забраненото кино, забравено заради смелостта си

Чехословашката нова вълна е филмов феномен, преобърнал значението на седмото изкуство не само в страната, но и в цяла Източна Европа. Това се група филмови режисьори, творили в бивша Чехословакия през 60-те години на ХХ век – време на промяна на социализма към по-свободно отношение в изкуството и известно „отпускане” на цензурата.

Тогава се раждат филмите от чехословашката нова вълна - критични и оригинални по своему, някои от тях повлияни от други подобни течения в изкуството на Европа от този период, други - намират последователи с иновативната си форма. Сред авторите, започнали своята кинокариера по това време, са Милош Форман, Евалд Шорм, Ян Немец, Иржи Менцел, Вера Хитилова, Иван Пасер, Ярослав Папоушек, Яромил Иреш, Войтех Ясни, Юрай Херц от Чехия, както и Щефан Ухер, Ян Кадар, Елмар Клос, Юрай Якубиско, Душан Ханак, Ело Хавета от Словакия. Дългият импровизиран диалог, черният, на моменти абсурден хумор и изпълнението на ролите от непрофесионалисти са характерните черти на киното от Новата вълна. В тези филми темите са обикновено за любовта или за изкривените морални ценности, които се налагат в социалистическото общество. Историите са обърнати към малкия човек, нецелунат от съдбата. В програмата, включена в рубрката на Дома на киното „Светът на киното“ са включени 8 филма, завършени през 1969 година и веднага забранени заради смелите си творчески и смислови послания.

Стартът е на 28 февруари със специален гост знаменитият словашки режисьор Душан Ханак, който ще получи Наградата на София на Столичната община и ще представи лично своя филм „322” (1969). Това е игралният му дебют, забранен в Чехословакия веднага след заснемането му. Тайно филмът е представен на фестивала за млади режисьори Манхайм-Хайделберг, където получава голямата награда.

Ханак завършва в Прага прочутото училище FAMU през 1965 година. Започва да снима поредица късометражни филми за филмово студио „Koliba” в Братислава. След „322”, Ханак режисира пълнометражният документален филм „Картини от стария свят” („Pictures of the Old World”, 1972), който включва философски разсъждения за това какво се крие под идеята за „един истински живот” – тема от дебютния му филм.

Умело заобикаляйки постулатите на комунистическия режим, затегнал хватката си в края на 60-те години, Ханак използва темите във филма си на едно универсално, общочовешко ниво на разсъждения. Независимо от оценките, филмът бързо е прибран във филмотечните складове, след кратък живот на екран. И въпреки отношението на властите, следващият му филм „Розови сънища” („Rosy Dreams”, 1976) също привлича положителни отзиви, а „Аз обичам, ти обичаш” („I Love, You Love”, 1980) му донася „Сребърна мечка” за най-добър режисьор на 39-ото Берлинале.

Специалната програма „Чехословашката Нова вълна. 1969. Забранените филми” стартира с филма на Душан Ханак „322”. Това е дълбоко психологическа и екзистенциална драма не само за болестта на отделния индивид, а и на цялото общество. Йозеф Лауко е готвач на средна възраст, болен от рак в последен стадий. Той живее с капризната си бивша съпруга. Докато мъчително чака прогнозата за болестта си, Лауко преосмисля живота си, пита се дали е живял достатъчно пълноценно и доколко е бил истински във взаимоотношенията с хората около себе си. Един ден получава обаждане от болницата, от където му съобщават, че имат свободно легло. Лауко осъзнава, че краят му е близо, но с това започва все по-ясно да си дава сметка и какво представлява животът на другите.

Иржи Менцел, един от най-значимите световни режисьори, принадлежащи към поколeнието на Новата вълна в Чехословакия, ще представим с филма „Чучулиги на конец” (1969). Заради критично отношение към комунистическия режим, той е забранен за разпространение на голям екран до 1990 г. На режисьора е наложена и забрана да прави кино до 1974 г. Филмът е разказ за потиснатата доброта на хора, заточени в трудов лагер, които се борят с всички сили да запазят човешкото си достойнство. Фокусът е върху две малки групи – мъже и жени. Те всички са затворници заради „ужасното престъпление”, че са дръзнали да потърсят липсващата си половинка. Въпреки спречкванията помежду им, понякога се появява и малко романтика. Но от време на време тайнствена черна кола откарва по някой член на групата и той никога повече не се връща…

Едновременно смешна и тъжна, изпълнена с много горчивина, сатира и алегории, историята в „Чучулиги на конец” е вдъхновена от преживяванията на писателя Бохумил Храбал в стоманолеярния завод в Кладно. Надеждата и безнадежността, хуморът и сериозността се преплитат в мозайка от съдбите на отделните герои, свързани чрез вярата и любовта, доброто и неунищожимата човечност.

След излизането си на екран през 1990 г., „Чучулиги на конец” е отличен с Наградата на ФИПРЕССИ и „Златна мечка” на кинофестивала в Берлин.

При тазгодишното си гостуване на СФФ легендата на чешкото кино Иржи Менцел ще представи и най-новия си филм „Донжуановците”, като ще бъде удостоен и със званието „Доктор Хонорис Кауза” на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.

„Човекът от крематориума” („The Cremator”, 1969) на Юрай Херц ни пренася в края на 30-те години на ХХ век, на фона на политическата радикализация в Европа и по-специално упадъка на първата Чехословашка република и създаването на протектората на Чехия и Моравия, под върховенството на нацистка Германия. Главният герой във филма - Карл Копфръкингл, работи в един от пражките крематориуми. Той е обсебен от работата си и вярва, че не просто кремира телата на мъртвите, но и освобождава душите им. Докато войската на нацистите настъпва към границата на Чехословакия, Карл се отдава изцяло на манията си и започва да се държи като неуравновесен човек.

„Празник в ботаническата градина” (1969) e игралният дебют на Ело Хавета – ярък и изпипан до последния детайл филм, приказна история на границата между фантазията и реалността за нуждата от чудеса в живота. Кинотворбата е вдъхновена от картините на наивистите, френския импресионизъм и нямата кинокомедия. В него се откриват и мотиви от традициите на Западна Словакия.
Сюжетът е мозайка, изградена от историите на Мария и Пиер. Мария е съдържател на кръчма. Отново и отново тя се опитва да заведе пред олтара бащата на нейните осем дъщери. Още със своето пристигане Пиер нарушава спокойствието на винарското село Бабиндол, като същевременно показва на неговите жители как истински да се радват на живота.

Критиката определя филма като „фойерверк от прекрасни цветове, горещо чувство и музика, която продължава да звучи в нас и след изтичането на финалните надписи”. През 1969 г. „Празник в ботаническата градина” печели Голямата награда на филмовия фестивал в Манхайм. Краткият житейски път на Ело Хавета (1938 - 1975) му дава възможност да снима само още един пълнометражен филм – „Lalie polné” („Field Lilies”, 1972).

През 1969 г. Яромил Иреш прави великолепна екранизация на романа на Милан Кундера „Шегата”, като двамата с Кундера работят заедно над сценария. След дълги години Лудвик Ян се завръща в родния си град, за да се срещне с репортерката Хелена Земанкова. Тя иска да направи репортаж с традиционни фолклорни тържества, а той – да си отмъсти. Хелена не подозира, че интереса на Лудвик не е предизвикан от нейната повяхваща красота, а от снимката на съпруга й в табакерата. Преди петнайсет години Павел Земанек е бил състудент на Лудвик във факултета, председател на училищната организация на ЧКП и най-добър приятел. В онези дни Лудвик получава от своята съученичка и любима Маркета писмо, пълно с патетични фрази и оптимизъм. Той й отговаря с иронични думи, написани върху картичка, които завършва с изречението: Да живее Троцки! Шегата не е разбрана и благодарение на Павел Лудвик е изключен от партията, от училището и се озовава във военен трудов лагер, във военен затвор и за три години в мините. Лудвик иска да отмъсти на Павел за съсипания живот, като прелъсти съпругата му. В наетия апартамент Лудвик спечелва любовта на Хелена, но с отвращение отхвърля нейните ласки, когато разбира, че бракът й от години е само формалност. Хелена прави опит за самоубийство, което е толкова жалко, колкото и мечтаното отмъщение на Лудвик...

Още първите филми на Юрай Якубиско го нареждат сред водещите имена на новата вълна. „Птици, сираци и луди” (1969) е сред забранените заглавия до 1991 г. По поетичен и сюрреалистичен начин кинотворбата разказва за любовта на двама бедни млади хора Юрик и Андрей към безумната Марта. И тримата остават сираци по време на войната. Живеят сред развалините на разрушена от бомбардировките църква в центъра на града, изпълнена със странни предмети. Около тях има и непрекъснато чуруликащи весели птички. Йорик е уличен музикант, Андрей – фотограф, а Марта просто живее и не знае кого от двамата да избере. Филмът е чудесна метафора за любовта, ненавистта, смъртта и свободата.

След „Птици, сираци и луди” Юрай Якубиско е лишен от възможността да снима в продължение на 15 години. Въпреки цензурата, филмът е удостоен с три международни отличия – „Златна сирена”“ в Соренто през 1969 г., втора награда за режисура на фестивала за фантастични филми в Авориаз, Франция през 1973 г. и „Кристален глобус” на кинофестивала в Карлови Вари през 2008 г.

Юрай Якубиско се завръща окончателно в киното през 1979 г. с „Направи къща, засади дърво”. В много от своите филми („Седя на клона и ми е добре” - 1989, „По-добре богат и здрав, отколкото беден и болен” - 1992, „Батори” - 2008) той се обръща към различни периоди от историята на Чехия и Чехословакия. През 2000 г. филмовата критика го обявява за най-добрия словашки режисьор на ХХ век. Преподава в Пражката киноакадемия, а през 2005 г. оглавява журито на конкурса „Перспективи” на Московския кинофестивал.

Действието в „Прахосана неделя” (1969) на Драхомира Виханова се развива в неделя сутринта. Църковните камбани приканват хората на литургия, но самотният войник Арношт все още спи в неприветливата си стая в казармата. Той се събужда бавно и лека-полека се настройва за света и скучния неделен ден. Зарежда пистолета си, насочвайки го в главата и в устата си, без да стреля. Докато преосмисля решението си, в паметта му изникват мисли и спомени за случки с фриволни дами и много пиене. Арношт има връзка с три руси жени. Две от тях са възрастни. Едната е стройна, грациозна и малко сдържана, а другата сладострастна и властна. Третата е малко момиче, с което той обича да разговаря. Докато се забавлява със стрелба по накацалите по покрива гълъби, през далекогледа си той изведнъж вижда две момичета, които са опънали палатки на територията на армията, и си правят слънчеви бани голи до кръста. Арношт е изпратен да разследва случая. По-късно той слиза и до града, където се напива… При завръщането си в казармата, потиснат и самотен, Арношт започва да мисли за самоубийството като изход от своя безрадостен живот.
Игралният дебют на една от най-изявените чешки документалистки Драхомира Виханова трябва да изчака две десетилетия след заснемането си, за да се срещне със зрителите.

„Погребални церемонии” (1969) на Зденек Сирови е кинобалада за престъплението и наказанието, която ни връща към дните на колективизацията в Чехословакия през 50-те години на ХХ век. Матилде се прибира в родното си село за погребението на своя съпруг – кулак. Заради този факт преди много години двамата са прогонени да живеят другаде. Матилде обаче не е посрещната дружелюбно. На повърхността изплуват стари прояви на несправедливост и престъпления, които са оставили дълбок отпечатък у мнозина. Въпреки трудностите, вдовицата настоява за правото си да изпрати съпруга си по последния му път именно в селото им. Погребението се превръща в символ на противопоставянето на селяните на комунистическия режим.

Режисьорът Зденек Сирови заснема тази остра драма, напомняща класическа трагедия, по едноименния роман на Ева Кантуркова. Филмът не е допуснат до голям екран, защото „напада политиката на Чехословашката комунистическа партия по време на колективизацията”.

Специално събитие в рамките на 18-ия София Филм Фест ще бъде представянето на документалния филм „25 от 60-те или Чехословашката нова вълна” на водещия словашки режисьор Мартин Шулик, който ще бъде гост на фестивала. Ето какво казва той за филма си в специално интервю за СФФ: „Нашият проект се състои от 4 части. Първата съдържа портретите на режисьорите, които говорят за работата си през 60-те години. Това са монолози, които наричам автопортрети. Втората съдържа филми за режисьори, които са вече покойници. Третата говори за филмите от този период в хронология и ги разполага в социален и творчески контекст. „25 от 60-те” показва достиженията на Чехословашката нова вълна по отношение на киноестетиката. Опитахме се да подберем творби с новаторска форма и съдържание. Имахме желание да представим режисьори от различни поколения, както и различни творчески процеси... В Чехословашката нова вълна ме привлича нейното морално послание. Режисьорите не се опитват да създадат комерсиален продукт, а търсят нови творчески начини за изразяване. Те експериментират с филма. Всеки от тях има усещането, че може да повлияе на обществото, да му помогне да се хуманизира.”