Да дешифрираш блусът като състояние

Естетски филм. Тъжен, абсурдистки до някаква степен. По един много фин начин и смешен на моменти. Като филм на Каурисмаки. Самият Махмут Джошкун признава, че Каурисмаки е от любимите му режисьори и че сравнението на „Йозгат Блус” с филмите на Каурисмаки често се появява като тема в разговорите с публика, професионалисти, кинолюбители. Махмут Фазъл Джошкун, който е представян на СФФ и с предишния си филм „Объркана броеница” (2009), беше за пръв път в София тази седмица, за да участва с „Йозгат Блус” в Балканския конкурс. Той сподели, че тук веднага се е почувствал у дома си.

Започвам с Йозгат. Къде е Йозгат и защо Йозгат?

Разбира се, всичко е фикция, но съм сигурен, че може да се слу­чи и в действителността. Исках да предам вкуса на провинцията през погледа на двама градски артисти, които обаче не са много успели в изкуството. Това беше на­мерението ми. Сигурен съм, че за зрителите по света, но също така и за нашите зрители в Турция, този въпрос стои на преден план. „Защо Йозгат?”...

Йозгат е един от най- малко познатите градове в Турция и сред самите жители на Турция. В самото сърце на страната е, в Централна Турция, но до него не можеш да стигнеш много лесно. Няма самолети, влакове – можеш да отидеш там само с автобус или с кола. Йозгат е интересно място с леко кичозната си архитектура и това също е елемент от филма. Обикновено в турското кино про­винцията се показва откъм кра­сивата й страна. Аз се опитах да създам един малко по-различен филм, който да не залага толкова на пейзажите, природните забе­лежителности и т.н. Също така аз не давам панорамна представа за града, а използвам само парченца от него и посредством тези малки парченца се опитах да пресъздам моето собствено виждане за про­винцията.

„Йозгат Блус”... Веднъж някой беше дефинирал блуса като състояние, когато „един добър човек се чувства зле”...
Да, това е и филм за меланхо­лията. Меланхолията като тъга без конкретна причина. И мисля, че героят ми е меланхоличен типаж по рождение. За мен той винаги си е бил такъв, не е станал такъв с възрастта или с отиването в Йоз­гат.

Има един ключов момент във филма – тогава, когато той решава да свали перуката си и да се движи по улиците без нея...

Да, тази перука е много важна, значението й е символично. Една от темите на филма е и възрастта, остаряването. Героят е някъде към 55-годишен, все още в добра фор­ма и не иска да губи тази форма, младостта си. С тази перука той поддържа младостта си – и в жи­вота, и на сцената като певец. И свалянето на перуката е един вид „излизане от възрастта” за него, в края на филма той е извън тази тема – възрастта.

Това е Явуз. А Неше – глав­ният женски персонаж? Тя също е интересен образ. Обикновена жена на 30 и ня­колко, която напуска работа­та си в мола, където продава колбаси, за да отпътува за провинцията... и да прави ка­риера като бек-вокалистка.

Мисля, че много хора в Тур­ция го правят. Тя специално ми напомня на много герои от теле­визионни сериали, които живеят обикновен, не много приятен жи­вот в предградията на Истанбул и мечтаят за нещо по-добро. Тя е смел персонаж, поема риск. И ед­новременно с това си остава прак­тична, рационална. Любовната й история с третия персонаж – фри­зьора от Йозгат (също меланхо­лик, но по друг начин) – всъщност не е истинска любовна история. Тя е практична, той е романтичен. И просто се случва така, че се срещат. Но не мисля, че срещат любовта.

Финалната сцена на фил­ма също носи своите посла­ния. Явуз, вече без перука, без пари, без надежда, седи на автобусната спирка, готов да отпътува за Истанбул. Шо­фьорът прави „последното повикване за пътниците”, но героят остава неподвижен в чакалнята...

Да, той е хванат в капана на си­туацията, в която не знае дали да отпътува, или не. Реших на момен­та, че филмът трябва да завърши именно така.