Приказките на българите са в крайностите

Радиоводещ, музикант в Рубикуб и главен навигатор на „Пощенска кутия за приказки”, Гери Турийска вижда себе си като комбинация от всички неща, с които се занимава. Въпреки че изобщо не са малко, тя не е готова да се лиши от тях. А ако някой я накара да избира само едно, ще тича в кръг с вдигнати ръце. Не си представя как е насочена само в една посока, дори когато приятелите й я питат дали не се разпилява по този начин. Гери е убедена, че за всичко може да се намери време. Въпрос на правилна организация и на факта, че нейният мозък е способен да привключва на различни честоти.

И след като повече от три години събираше приказките на българите, Гери реши да ги представи в нов сборник. Началото на проекта започва през 2010 г. в Radio Cafe, Строежа и Studio 5. В началото изпратените истории са около 10. За това време пространството отеснява и броят на приказките расте до 150 писма на месец. Слушащите, които са около 700, вече се събират в София Лайв клуб. Именно там, на 5 март от 19.30 часа ще бъде представен и първият сборник от „Пощенска кутия за приказки”, проект на "Артишок".

„Пощенска кутия за приказки” вече ще бъде и сборник. Да започнем отначало, защо реши да разказваш историите на другите, при положение че самата ти пишеш поезия, проза, а и текстове на песни?

Сигурно ми писна да си се чета. Има една такава шега – „Аз не чета книги, а само ги пиша”. Повечето автори правят така. Все пак истината е, че проектът тръгна много спонтанно на премиерата на една книга, която издадохме 2010 г. Тогава сложих кутия и поканих всички присъстващи да пуснат своите любовни писма, тъй като и романът е съставен от такива. И всички се разписаха. Аз се прибрах вкъщи и като прочетох писмата, видях, че са се получили много красиви истории, които заради инцидентното си хрумване, останаха неподписани. Не знаех кои са авторите и реших да ги представим на сцена. А за целта поканихме приятели, музиканти и артисти. Получи се много интересно и самите зрители започнаха да ме разпитват кога ще бъде следващото събитие, ще има ли и нова тема. Тогава реших да го правим редовно.

Какви са приказките на българите?

В крайностите са. Няма определен жанр, който най-често получавам. Хората са доста социално ангажирани, особено откакто текат протестите, така че има много добра политическа сатира. Преди протестите сякаш нямаше кой знае какъв интерес да се пише по тази тема. Има приказки, има и пародия на приказки. В последното издание четохме пародия на Снежанка – тя е руса сексбомба, а джуджетата са манекени от Play Gilrl - така си изкарват парите, а не в мината. Имаме и драматургични автори, които на мен са ми особено интересни. Техните текстове спокойно може да се визуализират в театъра и киното. Общо взето е разнообразно.

Как избирате кои да прочетете и да включите в едно четене?

Селектирането на текстове тръгна по обратен път. Първо обявявам кой ще чете и като имам предвид кои артисти ще застанат на сцената, подбирам най-подходящите за тях текстове. Така невинаги това са най-добрите разкази. Има много сполучливи, които обаче са прекалено дълги или не са за на сцена, а за слушане – всеки да си го прочете персонално. Съобразявам се и с факта как един текст би стоял на сцена и малко или много и това, което публиката очаква да чуе. Естествено правим и изненади. По едно време се получи така, че се четеше само хумор – 90% смешни разкази. Хората започнаха да припознават „Пощенска кутия за приказки” като някакъв хумористичен проект, което пък на друг тип аудитория, която идва там и знае, че може да чуе нещо стойностно в сериозния жанр – не им харесваше. В момента се опитвам да поддържам баланса – да има определен брой смешни неща, но другите да са сериозни. Зависи от темата – някои от тях предполагат повече да се смеем, други ни карат да бъдем сериозни.

Приказката, която трогна теб?

В едно от последните ни издания в Studio 5 Никола Рачев, който почина миналата година от рак, написа в темата „Всичко ще бъде наред” брутално есе, толкова интересно. Пуснах го първи, сам да си го прочете. Той вече имаше затруднения с дишането, но се държа мъжката. След него всички останали четящи бяха вцепенени, тъй като това беше като след шамар. Истина е, че това е едно от най-четените и гледани текстове от „Пощенска кутия за приказки”. Дори в американското списание Vice го преведоха на английски и го публикуваха за тяхната си територия, както и тук в България. Този текст ни остана завещание от Никола.

Какви истории ще влязат в сборника?

Избрах повечето от любимите на публиката. Това са 32 разказа на 29 автори, като някой от тях е с повече от един текст. Още от началото на „Пощенска кутия за приказки” досега голяма част от селектираните текстове имаха право да влязат, но аз продължавам да успокоявам, че това е само сборник номер 1. С Артишок планираме една поредица и всяка година да пускаме по един такъв сборник. На мен това ми бе мечтана идея още от началото, когато се завъртя „Пощенска кутия за приказки” и ето че благодарение на Мирослав Боршош това стана факт доста по-бързо, отколкото очаквах. Ние се запознахме и от две приказки се стигна до идеята да се издаде сборникът. До месец трябваше да съм готова, което също бе доста приятно.

Ти си радиоводещ, музикант, поет. До колко проекта можеш да движиш наведнъж?

Още не е доказано. Чувствам се натоварена, особено в последно време, което пък е хубаво. Ще бъда и на филмовите награди “Done in 60 seconds”- Джеймисън изпращат от България един български посланик всяка година. Били са Захари Бахаров, Александър Сано, Драго Симеонов. И сега аз отивам в Лондон в края на март. Там ще са Кийра Найтли, Кевин Спейси, ще има червени килими.... Ще бъде много приятно, така че се надявам да разказвам още интересни неща.

Всички говориха и за познанството ти със Скарлет Йохансон по време на снимките у нас на „Черната далия”. Може и нея да видиш там....

Силно се съмнявам, но може да има нови познанства.

Като радиоводещ и вокал в „Рубикуб” си човек – доста свързан с българската музика. Как виждаш музикалната сцена?

Това ми е доста наболяла тема от последните дни, особено след като публикувах един статус във Facebook. От година съм и член на управителния съвет на Музикаутор. И за добро, или за лошо успях да видя и картината отвътре. Останах неприятно изненадана на много нива. В други отношения виждам, че Музикаутор с новия си състав и млади хора – модерномислещи, започва наистина да става работеща организация, която отхвърля доста странно застояли се там проблеми през годините. Така че българските творци ще живеят по-добре в идните години. Поне така показват графиките и таблиците на дъската, на която си ги чертаем. Основният проблем на българските автори е, че не познават правата си, не знаят докъде се простират те и в това няма нищо лошо. Не е обвинение, а съвет да се поинтересуват. Музикаутор и българска музикална асоциация предвиждат правенето на образователни семинари с цел бизнесът да тръгне по-добре за самите автори. Все пак в България всеки сам си прави всичко. Даже рапърът Слим преди време имаше лейбъл „Сам съм си рекърдс”. Няма нищо лошо сам да си си „рекърдс”, но поне е добре да опознаеш малко повече материята, за да може да оцелееш на пазара. А иначе не съм фен на музикалните реалитита. Смятам, че са вредни за българската музика. Участвала съм като текстописец за много от финалистите на X Factor и Music Idol и виждам, че животът на тези песни и тези изпълнители не е много дълъг, заради начина, по който се продуцират и менажират. Тъжно ми е за децата, защото те са талантливи, но минават през една машина, през която биват изтискани. Продуктът, който се предлага след това и залива всички музикални канали, не е особено качествен. И най-много се дразня, когато някой каже, че българската музика за нищо не става. Това не е честно, има много добри български неща, които се правят и всеки, който ходи по клубове и се интересува от културната сцена знае, че това е така. Друг е въпросът, че те не стигат до ефир.

Защо се случва това?

Защото медиите са корпорации. Няма телевизии, които да нямат радиа, и обратното. В една група са десет медии. И те по корпоративния си маниер работят с музикални компании, които също са на корпоративен маниер. Завземат си пазарите едни на други и нямат особен интерес да пускат някой независим артист, който свободно да се върти. Медията отдавна е загубила позицията да налага вкус и да го регулира, казвайки кое е стойностно. Тя е на обратния принцип – „ние ще им пуснем това, което те искат и очакват от нас. За да сме сигурни, че ще имаме рейтинг”.

Подценяват българската публика...

А може проблемът да се крие и в това какви хора работят в тези медии. Аз съм работила в музикална телевизия ММ последните 3 години, преди да се закрие, и там беше пълно с ентусиасти, които в момента не виждам по медиите. Там виждам по-скоро офис хора. Креативните хора не са там.

Ти си един креативен човек, който работи в медия.

И спокойно може да ме уволнят след това интервю. Но пък искам да кажа, че човек трябва да е много добре мотивиран, за да скрие истината от света.

Твоята приказка...

Имам над 600 стихотворения, които събират прах в един забравен блок и може да помисля и за нея. Но поезия в България не се купува и продава. Това изкуство е за малцина, но пък винаги може да се измисли интересно. Да не е просто книга, а да има нещо към нея, което да я прави специална. Иначе от три години обяснявам как подготвям книга с мои разкази и новели. Вече даже не я подготвям, готова е! Но като я чета, все си мисля дали да не на пиша още един разказ. Сякаш ми се вижда много тънка тази книжка. И така си остава и се отлага до безкрай, но и на нея ще й дойде времето.