4...3...2...1... Излитане!

8 август, 4,30 сутринта.

Тръгваме към Загреб, концертът на U2 е следващата вечер.

По ред причини не съм спала не само тази нощ, а и предната, но това са несъществени подробности.

В колата загряваме с подходяща музика, с подходящите децибели, така че желанието да се катурна под седалката и да прекарам там следващите няколко часа се отлага за неизвестното бъдеще.

И българските, и сръбските граничари на Калотина ни гледат с почти човешко умиление, знаят кой е Боно и дори питат колко са ни стрували билетите.

Пускат ни да минем с жеста, с който обикновено родителите пускат децата си на първа дискотека.

Ае, заминавайте, кво да ви правим.

След Ниш пътят се опъва като слънце, а самото то със сигурност изгрява някъде там, само че ние не можем да го видим.

Сърбия е потънала в странна мъгла, която ни държи чак до Белград, след което изведнъж изчезва и започва един прекрасен ден.

Магистралата е доста фрашкана, опашки има както на местата за плащане на тол-таксите, така и на самите гранични пунктове.

Преобладават коли и джипове със закачени на предното стъкло броеници, натъпкани до тавана с всевъзможни бохчи и чували, толкова натежали, че гумите им се залепят за калниците.

В някои от тях има пътници и в багажника, ред последен. Зад задната седалка. Там седят само жени с деца. Мъжете са отпред.

Номерата им са швейцарски, белгийски, австрийски, германски и със сигурност не отиват на концерт на U2.

Добираме се в Загреб към 4 следобед, жегата е непоносима, а хотелът не е този, който трябваше да е. Оказва се, че ще спим на 20 км от града, което ни опъва нервите до финална степен, но само за малко. Няма време за такива емоции.

Бърз душ и обратно в града. Билбордовете за концерта са навсякъде, на всяко второ дърво има закачен лист с оферта за продажба на билети. Отдалече дори успяваме да мернем футуристичната сцена, която строят на терена на стадион Максимир.

Загреб не е виждал толкова много хора наведнъж. Срещаме приятели, с които не успяваме да се видим дори и в София. Бирата се лее със скоростта на светлината, от всяко кафене дъни U2.

Поръчваме на български, отговарят ни на сърбохърватски и... нямаме никакви проблеми с общуването. Чувството е невероятно.

Към 11 вечерта подушвам за кратко възглавницата и докато се опомня, вече е...

9 август.

От сутринта се обличаме концертно – кецове, джинси и потници. Билетите са най-скъпоценният ни багаж, който пазим като зениците на очите си. Отбиваме се за кратко покрай стадиона – сцената вече изглежда напълно сглобена, остават само някакви си там часове.

В неделя в града не работят никакви магазини – това е ден за ходене на църква, а не за пазаруване, така че налични остават само баровете и забележителностите.

Опитваме и от двете.

Убиваме оставащите часове в разходки из горещ Загреб, бърза студена бира, разглеждане на катедрали и съзерцаване на млади германки, събиращи стотинки от градските фонтани.

В 5,30 сме на площада, откъдето трябва да вземем трамвая до стадиона.

Хърватите са гостоприемни и умни хора и са пуснали специален трамвай за отиващите на концерта, така че чужденците да не губят време в ровене по карти и ориентиране. Нищо друго освен голямо Хвала!

В 6 часа сме пред Максимир, с нас са още десетки хиляди хора. Хърватските журналисти хвърчат и се опитват да направят вечерната си емисия, билети на черно се продават през два метра.

Влизаме нормално. Истерия няма, организацията е перфектна, а след това се разделяме – приятелите ми са в един сектор, аз – в друг.

Имам си билет за трибуните, най-отгоре и, качвайки се към последния етаж на стадиона, започвам да предвкусвам това, което ще се окаже най-фантастичното изживяване в живота ми.

Първият поглед отгоре ме зашеметява. Максимир се ширва в краката ми, натъпкан с хора, трибуните се пръскат по шевовете, а сцената е като от филм – на 360°, с огромни екрани, видими отвсякъде.

Ирландците от SNOW PATROL загряват и без това горещия стадион до точката на кипене и преди да приключат, си признават: „Чака ви шоуто на живота ви“. Или нещо от сорта, но в същия смисъл.

Тълпата вече беше толкова настървена и настръхнала, че когато над стадиона се разнесе нечовешкото Space Oddity на Дейвид Бауи, Максимир просто изригна.

Не вярвам да съществува език, който може да го опише: чувството за принадлежност към десетки хиляди непознати хора в този 3-минутен отрязък от цялото време на света и точно на това място просто те вдига във въздуха и те оставя там.
 

Следващите два часа бяха космически. Съвсем искрено и без да преигравам, мога да кажа, че няма по-големи от U2, скоро няма и да има.

Ако е съществувал момент, в който Балканите са били обединени, цялостни и едни, то това беше на 9 август 2009 година в Загреб. Каза ни го и самият Боно малко преди да ни изпее One, а ние се съгласихме с него без никакви възражения.

Междувременно пяхме Happy birthday на Edge, ходихме по местата, където улиците нямат имена, крещяхме на Breathe, Elevation, Magnificent, No Line On The Horizon...

Два часа, изпълнени с непосилно количество заряд и енергия. Два часа в един-единствен живот. Два часа, които ме завъртяха на 360°, а когато отново си дойдох на мястото, вече не бях същата.

Повече от това не може да се каже, по-добре е да се чуе.

Затова завършвам с парчето, което взриви стадиона – Magnificent live, Zagreb, 2009.

Поздрав за всички вас, с пожелание да го изпитате на живо...