Режисьорът Красимир Крумов: “Свето семейство е всяко семейство, в което има любов и разбирателство.”

Режисьорът, създал през 90-те години „Екзитус”, „Мълчанието” и „Забраненият плод” и представил в програмите
на СФФ „Под едно небе” (2003, награда “Кодак” за най-добър български игрален филм) и „Смисълът на живота” (2004), разказва една не съвсем обикновена история.
Продуценти на филма са Българската национална телевизия и Студия „Време”, ролите са поверени на Стефани Дойчинова, Богдан Плъков, Светлана Янчева, Йорданка Стефанова, Емил Котев, а зад камерата е Емил Христов.

Какво се крие зад заглавието на вашия филм „Светото семейство (Нина и Мариян)”?

Зад това заглавие се крие една иронична парабола, която с единия си край е забодена в абсурда. Абсурд е две деца на 12 години да искат да създадат семейство, нали? Но за тях това е единственият и дори най-естественият начин да се изправят тъкмо срещу печалния абсурд на днешния живот.

Във филма ви е разказана една необикновена човешка история. Къде открихте сюжета и героите за нея?

Имаше такъв истински случай. Не спирах да мисля за него, докато не го превърнах във филмова история.
В нея развих нещата до крайност – една документалистика, която по естествен
път достига до своето отрицание, до абсурда. И тъкмо тази метаморфоза и това парадоксално съседство могат да действат шоково, очистващо. А героите на филма израстваха трудно в паметта и във въображението
ми.

Много от актьорите са съвсем млади хора – къде ги открихте, как ги избрахте? Какъв беше процесът на сработване между вас и тези млади открития? По-опитните актьори като Светлана Янчева и Йорданка Стефанова помогнаха ли да се получи историята по-добре?

Търсих децата дълго, месеци наред. Най-напред те се сближиха с мен, а после и аз с тях. Иначе не е възможно да се работи с деца. Не мина и без репетиции - два месеца преди снимките. Когато се появиха актьорите, те също направиха най-естественото нещо – обикнаха децата и ги приеха като равни.

Заснели сте филма с един от най-активно снимащите и успешни оператори Емил Христов. Трудно ли стигнахте до решение за визията на филма? Как протече работата с Емил Христов?

До общо решение не сме стигали, защото то бе единствено възможното и за мен, и за него в конкретния случай. Искахме да снимаме филма подвижно, с живо дихание и във верен ритъм. Нататък работата протече по обичайния си начин – без много думи, повече с жестове и най-вече с красноречиви паузи. Бат’ Емо ревниво пази самообладанието си, знаейки, че това е инструментът, с който може да коригира различни режисьорски лъжеекстази.

За кого е историята, която разказвате в „Светото семейство (Нина и Мариян)”?

Това е историята на две деца, които трябва да пораснат бързо, прекалено бързо. Те са по-зрели от възрастните и плащат цената – губят детството си, но затова пък спасяват родителите си от унижението на живота, който ги е подчинил.

Ако вие самият трябваше да дадете определение за модел за „свето” семейство – как би изглеждало то в днешна България?

Свето семейство е всяко семейство, в което има любов и разбирателство. Впрочем семейството днес е последната мистическа сфера, последната възможност за нас да преживеем и постигнем своя етически и своя личен мистичен опит. Другите известни ни сфери са безнадеждно и непоправимо профанирани и осмени,
но с присмех, който не ни изправя пред някаква истина, а ни заставя, пряко волята ни, да презираме и унищожаваме света, а покрай него и самите себе си.

Трудно ли се прави съвременно българско кино днес?

Ние правим филми въпреки повсеместните опити за поругание и въпреки несметните покушения срещу културната ни традиция. Затова малкото останали институции и хора, които милеят за нея, са достойни за похвала.