Загубената година на Хаити

„2010-а беше една година на пропуснати възможности за вдигането на Хаити от прахта”. Това заключение на Роланд ван Хаувермайрен – шеф в хуманитарната организация Oxfam, всъщност не е кой знае какво прозрение, напротив – това е жестоката и съвсем ясна реалност.

Когато 7 по Рихтер разтърси Хаити, под силата на стихията паднаха над 200 хиляди сгради, значителната част от които обитаеми. Пред стряскащото лице на бедствието международната общност обеща 10 милиарда долара в следващите 10 години за възстановяване на островната държава с площ едва 28 хил. кв. километра. Точно година след това обаче на практика размерът на дошлите помощи e нищожен в сравнение с нуждите, а възстановяването е горе-долу на етап няколко седмици след земетресението.

Числата показват, че едва 5 на сто от отломките след труса са изцяло почистени. Възстановените домове, в които има поне елементарни условия за живот, пък са не повече от 15% от общо 180-те хиляди, пометени от бедствието. Останалото са съборетини или (ако случайно процесът по разчистване е завършен) празно място. А хаитяните пари за строене на нови къщи нямат.

Нямат дори и за наем. Самият президентски съветник Жан Клерисме признава, че не може да се премести в чисто жилище, защото му искат 2000 долара на месец.

Затова фактът, че един милион души живеят в палаткови лагери при изключително тежки условия, едва ли е изненада.

Все повече хаитяни хвърлят вината за случващото се върху неправителствените организации, които са в Хаити, за да координират международната помощ. Над 4000 такива организации оперират на територията на страната, но реално никой от местните управници не знае какво, как, къде, защо и с какви пари вършат.

Знае се само, че хуманитарните помощници реално „държат” хората по лагерите, защото именно там съсредоточават всички важни центрове – хранителни, питейни, медицински. Не си ли в лагера, трудно се сдобиваш със стоки от първа необходимост. Защото трябва пари и място, където да ги съхраниш.

Иначе като нищо ставаш част от 3400-те жертви на плъзналата смъртоносна епидемия от холера, разпространяваща се чрез мръсната питейна вода.

Самите лагери обаче далеч не са оазис. Освен че покривите на повечето се пропукват и при най-лекия дъжд, тези „общежития” за по 40-50 хиляди души създават среда за извършване на безнаказани изнасилвания. Лошото нощно осветление и неособено адекватната охрана водят до официално регистрирани 250 сексуални посегателства срещу жени и момичета като възрастта на жертвите достига до 4-5 години. А нерегистрираните със сигурност са в пъти повече.

Като стана дума за охрана, в Хаити са дислоцирани 12 хиляди войници от мироопазващите сили на ООН. Разходите по поддръжката на този контингент за една година са 600 млн. долара. В същото време хората не усещат повече сигурност, отколкото преди пристигането на сините каски.

Нещата никога не са били по-зле, жалват се местните и определят случващото се като окупация.
   
Липсата на всякакъв вид комуникация между хора, правителство и чуждестранни доброволци води и до тежката истина, че от 5000 деца, търсещи семействата си след земетресението, едва 1250 са успели да се върнат при майките и бащите си. Над 50 на сто от учениците не ходят на учебни занятия, а 4 на всеки 10 деца нямат достъп до нормални тоалетни помещения.

А иначе Бил Клинтън, който е съпредседател на Комисията за възстановяване на Хаити, разпределящата паричните помощи, призова за спокойствие и търпение. Те обаче се изпаряват с всяка изминала минута.