От Тунис до Триполи: край на религиозния фундаментализъм

От Тунис до Триполи: бурята на арабските протести не само свали държавни ръководители, но сложи и край на религиозния фундаментализъм, пише алжирският писател Тахар Бен Желун в анализ, публикуван в германския "Ди Цайт".

Никой не можа да предвиди протеста на арабските народи. Нито тайните служби, нито политическите наблюдатели, нито учените или пък журналистите. Искрата бе запалена на 17 декември 2010 в малък град в Тунис, когато търговецът на плодове Мохамед Буазизи се самозапали пред кметството.

Всъщност самозапалването е чуждо на арабските култури и традиции и в никакъв случай не е част от исляма. Самоубийството е забранено, защото се смята за незачитане на Божията воля. Самоубийците нямат право на религиозно погребение. Това важи и за терористите. Причините за самоубийството нямат значение, то е забранено във всички случаи. Други мюсюлмани от Близкия изток последваха примера на Мохамед Буазизи.

Ислямисткият дискурс вече не функционира

Първото поражение за ислямизма се изразява в своеобразното непослушание спрямо Аллах. Стотици хиляди хора излязоха на улицата и протестираха срещу корумпираните диктаторски режими, без нито веднъж да се позоват на исляма или Аллах.

Това показва, че ислямисткият дискурс вече не функционира. Беше ясно, че демонстрантите в Тунис не се бунтуват в името на ислямските ценности. Разделението между религия и държава в Тунис беше наложено от бившия президент Хабиб Бургиба.

За пръв път арабски демонстранти не се обявиха срещу Запада или Израел. Особеното в арабската пролет се крие в това, че е спонтанна и се стреми към модернизирането на обществото, стреми се към зачитането на личността, настоява на гражданина да не се гледа като на слуга. Никоя политическа партия не е настоявала преди това за подобно нещо.

Най-забележително обаче е отсъствието на ислямистите по време на египетските демонстрации. Още от създаването на "Мюсюлмански братя" Египет беше люлката на ислямизма. Въпреки това през февруари тази година, с оттеглянето на Мубарак от власт, Египет беше "освободен" без участието на ислямистите.

Лозунгите на демонстрантите се отнасяха до ценности като демокрация, достойнство, справедливост и борба срещу корупцията. Хората не искаха само хляб, а зачитане на основните норми. Усети се онзи нов, устремен към свобода дух, който доведе бунта и в други авторитарни държави като Сирия и Йемен.

Ислямизмът не усети вятъра на промяната

Ислямисткият дискурс от своя страна настояваше отдавна за "морална хигиена" за държавните системи и в името на тази хигиена жертва индивида в полза на клана или на религиозната общност. Ислямизмът не забелязваше развитието на народа, той не подозираше тихо зараждащия се вятър на свободата, чиято сила дори повечето протестиращи усетиха едва в последната минута.

Това е новото. Не за пръв път египтяните излязоха на улицата. Не за пръв път полицията упражни брутално насилие върху демонстрантите. Не за пръв път млади хора биваха арестувани, измъчвани и убивани. За пръв път обаче гневът на демонстрантите беше радикален, дълбок и необратим.

Активисти на "Мюсюлмански братя" се опитаха да повлияят на бунта, но не успяха и станаха по-дискретни в поведението си. Тяхната ненамеса в динамиката на египетската революция има важни последици за политическия ландшафт в страната. След оттеглянето на Мубарак и поемането на властта от армията ислямистите станаха просто само част от многото политически партии. Техният фанатизъм беше притъпен.

Защо обаче ислямистите изтърваха влака на арабската пролет? "Мюсюлмански братя" отдавна изживява вътрешна криза. Младото поколение не се разбира със старата генерация. Когато започнаха протестите тази криза излезе наяве.

Братята бяха маргинализирани и никой не слушаше тяхното опяване. Това обаче не означава, че ислямисткото движение се разпада. То ще си намери място в демократичната система. Преди оттеглянето на Мубарак се предполагаше, че при свободни избори ислямистите биха получили около 20% от гласовете. Днес обаче процентът изглежда доста по-малък.

Кадафи не успя да заблуди Запада

При младите либийци, които се противопоставят на Кадафи, ислямисткият дискурс е почти изчезнал. И в Бенгази протестите води новото поколение. Повечето активисти са на по-малко от 30 години. Едни току-що са се върнали от Европа, други - от САЩ, където са следвали или работили.

Те въведоха нови методи за борба, между които са Фейсбук и Туитър. Идеите на Кадафи не ги впечатляват. Те изгориха "Зелената книга", сборник с егоцентрични мисли.

В началото Кадафи се опита да пробуди страха от тероризма, като каза, че бунтовниците са ислямисти, хора на „Ал Кайда“. По този начин той искаше да изпрати към Запада посланието, че ако помогне на бунтовниците, ще подкрепи „Ал Кайда“.

Кадафи обаче не успя да подведе западните страни. Международната общност не можеше да остави слабо въоръженото цивилно население в ръцете на диктатора.

Дълго време западният свят си мислеше, че е по-добре да си има работа с диктатор, отколкото с ислямисти. Европейците си затваряха очите, подкрепяха режимите и сключваха сделки с тях. Така ислямизмът придоби тежест, която не отговаряше на реалността.

Вярно, че „Ал Кайда“ се установява в Северна Африка, взема заложници и оказва натиск над държавите. Но днес вече никой не вярва, че „Ал Кайда“ е истинското лице на исляма.
 
(Дойче веле)