Да оцелееш в Сталинград

Военнослужещи от сухопътните войски, авиацията и флота, облечени в униформи от времето на Великата Отечествена война, ще участват на 2 февруари в парада в чест на 70-годишнината от победата на СССР в Сталинградската битка. Това е едно от преломните сражения във Втората световна война. В архивите за него са останали много документи. Един от тях е много специален – хроника на живота в града, в който едва ли не всяка улица е била огневи рубеж, се казва в материал на руската национална телевизия „Първи канал“.

„27 септември. Къщата ни изгоря, дрехите, закопани в двора, също изгоряха. Макар че бяха в земята. Ние сме боси, необлечени. Няма къде да се скрием“, пише в дневника. С калиграфски почерк, с всички препинателни знаци, от септември 1942 г. до февруари 1943 г. Аня Арацкая пише за това как нейното семейство се е опитвало да оцелее в града, в който се е водела най-ожесточената битка в историята на човечеството. Тогава тя е на 16 години.

Съдейки по написаното, семейството на Аня се е преместило да живее на стотина метра от стените на музея, където в момента се пази дневникът на момичето. По време на Сталинградската битка точно оттук е започвало стръмното надолнище към Волга. Някъде на този склон майката, бабата, нейният брат и двете й малки сестрички изкопават в студената и мокра глина не землянка, а просто дупка. Оттам се е виждало как фашистките самолети през цялото време бомбардират около реката, как загиват жени и деца. Може би затова те и така не се решават да се опитат да се прехвърлят на левия бряг на реката.

След като на 23 август фашистките самолети почти заличават Сталинград от лицето на земята и за няколко часа бомбардировки загиват 40 000 души, оцелелите се опитват да се върнат да живеят близо до разрушените си домове. Но само месец по-късно руините се превръщат в предна бойна линия. Заемайки позиции, червеноармейците са били принудени да прогонят криещите се сред отломките мирни жители.

„Хората, които вече са били свикнали в тази малка яма, превърнала се в техен дом, на тях им е било много болно да се разделят: къде да ходят, къде повече да копаят“, разказва историкът Светлана Аргасцева.

Няколко седмици Аня не пише. След това на страничка, намокрена от сълзи, пише как са погребали баба й и една от сестричките й, на фронта са загинали баща й и брат й. „Почти през цялото време ни се яде“, пише момичето. Рядко успяват под обстрела да се доберат до разрушената мелница и майката варяла каша от обгорялата пшеница.

Момичето помагало на ранените, перяло бинтовете, но за боевете в дневника няма почти нищо. Затова пък от ноември нататък тя през цялото време пише колко непоносимо студено е: „12 декември. Лягаме да спим, свити, плътно прилепени един до друг. Не е възможно обаче да се стоплим: минус 35 градуса, може би и повече. Като че сме се залепили един до друг, а студът става все по-голям“.

Историкът Светлана Аргасцева признава, че е търсила в дневника нещо написано от 2 февруари – датата, която официално се смята за деня на разгрома на фашистите край Сталинград. Но в града все още се е стреляло и Аня повярвала, че врагът е разбит едва след няколко седмици. „20 февруари. Ура! Ура! Ура! На 3 февруари освободиха Сталинград. Германците са напълно унищожени и вървят дълги колони от пленници. Противно е да ги гледаш. Вървят премръзнали, полуразсъблечени, сополиви. Проклети гадове! Кой ви е викал тук?!“, пише Аня.

След преживения кошмар Денят на Червената армия се струва на момичетата най-дълго чакания празник, а танците в болничната сграда – едва ли не за първия бал. „23 февруари. Днес са първите танци! С момичетата дори не можехме да повярваме. Изведнъж се сетихме: а какво ще обуем, за да танцуваме. Тоня се оказа смела. Тя отиде и отряза парчета от шинелите на мъртвите немци. От плата си ушихме пантофи. После сварихме гъст захарен сироп. Като ги намажеш, пантофите блестят красиво. Важното е мама да не разбере за захарта“, пише момичето в дневника си.