Протестите по света - политици, внимавайте!

Протестите, избухнали тази седмица в редица градове на три континента, тръгнаха от различни проблеми, пише сп. „Икономист“. В Бразилия хората се надигнаха срещу цените на автобусните билети, в Турция - срещу планове за строителство в градски парк. Индонезийците се разбунтуваха срещу повишените цени на горивата, а българите - срещу шуробаджанащината в управлението. В еврозоната протестират срещу мерките за икономии, а Арабската пролет се превърна в постоянен протест срещу почти всичко. Всяка гневна демонстрация е гневна по своему.

При все това, точно както през 1848 г., 1968 г. и 1989 г., когато хората също надигнаха глас, демонстрантите имат много общи неща. През изминалите две-три седмици в държава след държава протестиращите се надигнаха с озадачаваща скорост. Те са по-активни в демократичните страни, отколкото в диктатурите.

В протестите преобладават обикновените хора, представителите на средната класа, а не групи с конкретни искания. Със смесица от веселие и ярост те заклеймяват корупцията, некадърността и надменността на управляващите.

Никой не може да знае как 2013 г. ще промени света – ако изобщо го промени. През 1989 г. съветската империя се олюля и рухна. Твърдението на Маркс, че 1848 г. е първата вълна на пролетарската революция, беше разколебано от десетилетия на процъфтяващ капитализъм, а 1968 г., която тогава изглеждаше толкова приятно радикална, направи революция повече в секса, отколкото в политиката. Още отсега обаче се вижда колко важна може да се окаже 2013 г. За политиците, които искат да я карат по старому, новините не са добри.

Онлайн и на улицата

Технологиите ускориха ритъма на протестите. Маската, превърнала се в синоним на „Анонимните“, се появява едновременно в Сао Пауло и Истанбул, понеже протестът се организира в социалните мрежи, които разпространяват информация, насърчават имитацията и превръщат каузите в мода.

Всеки със смартфон разпраща истории, макар и невинаги достоверни. Когато на 31 май полицията подпали лагера на протестиращите в истанбулския парк Гези, информация за случилото се появи веднага в Тwitter. След като турците излязоха на улиците, за да изразят възмущението си, страстите бяха разпалени от разкази за загинали протестиращи, жертва на полицейска бруталност. Макар че тези първоначални съобщения се оказаха неверни, вече беше станало популярно да се протестира.

Протестите вече не се организират от профсъюзи или други групи по интереси като някога. Някои са инициирани от малки групи, преследващи определена цел (като онези, които се опълчиха на повишаването на цените на транспорта в Сао Пауло), но новините са разпространяват толкова бързо, че ядрото на организаторите понякога се губи сред множеството.

Спонтанността придава на протестите опияняващото чувство, че всичко е възможно. Но липсата на организираност неизбежно замъглява целите. Протестът срещу цените на билетите в Бразилия се превърна в осъждане на всичко - от корупцията до обществените услуги. В България правителството отстъпи пред искането на множеството да отстрани новоназначения шеф на службата за национална сигурност. Но тълпата вече бе престанала да слуша какво казват управляващите.

Този запас от широка гражданска активност може да изчезне точно така, както се и появи. Такава беше съдбата на протестите "Окупирай. . . ", които през 2011 г. направиха лагери в много западни градове. Само че този път протестите са подхранват от дълбоко недоволство.

Смут в Брюксел и Пекин

Как ще продължи тази година на протести? Има едно тъжно заключение - демокрацията е станала по-трудно нещо: когато само за няколко дни милиони хора могат да излязат по улиците, е по-трудно да се разпределят ресурсите между конкуриращи се групи с различни интереси. Това значи, че лятото в еврозоната със
сигурност ще е по-горещо. Политиците на континента досега се отърваваха леко (най-големите демонстрации в Париж например бяха тези, при които хумористката "Фрижид Баржо" поведе френските католици в опит да предотвратят узаконяването на еднополовите бракове).

Когато държавните разходи спаднат с поне 5 процента от БВП, е два пъти по-вероятно да има социална нестабилност, отколкото когато разходите се увеличават. В определен момент европейските лидери трябва да овладеят хроничния преразход за социално подпомагане и да се заемат със слабостта на еврото и тогава неминуемо ще последва недоволство.

За щастие, демокрациите са много приспособими. Когато политиците осъзнаят, че хората очакват нещо по-добро и че гласовете им зависят от задоволяването на тези очаквания, нещата могат да се променят. Протестите в Индия срещу корупцията не доведоха веднага до промяна, но изкачиха проблема по-високо в дневния ред на управляващите с обещание за постепенна реформа.

Демократите могат да завиждат на способността на диктаторите да слагат край на демонстрации. Китай се справи успешно, като не допусна многото местни протести да се обединят в национално движение. Саудитска Арабия подкупва дисидентите си да кротуват; Русия плаши своите със закани за глоби и затвор. В дългосрочен план обаче автократите може да платят по-висока цена. Употребата на сила за прогонване на хората от улиците може да отслаби фатално правителствата, както може би вече е разбрал султан Ердоган. А както арабските правителства установиха преди две години, диктатурите не разполагат с институции, които да канализират народния гняв. Наблюдавайки битките, които тази година се водят в демократичните страни, лидерите в Пекин, Москва и Рияд сигурно се чувстват неловко.

/БТА, със съкращения/